Джоан Роулинг - Хари Потър и даровете на смъртта

Грозилището от водоливника страж пред директорския кабинет беше бутнато, стоеше климнало, малко като пияно, и Хари се запита дали все още е в състояние да различава паролите.

— Може ли да се качим горе? — попита той простичко.

— Щом искате — простена статуята.

Те я прекрачиха, стъпиха на спираловидната каменна стълба и бавно се издигнаха нагоре като с ескалатор. Хари бутна вратата в горния край и я отвори.

Плъзна поглед по каменния мислоем върху писалището, където го беше оставил, и точно тогава се чу оглушителен шум, от който Хари изпищя — помисли, че това са проклятия, завърнали се смъртожадни, възроденият Волдемор…

А всъщност бяха ръкопляскания. Директорите и директорките на „Хогуортс“ по всички стени наоколо го посрещнаха с бурни аплодисменти, започнаха да му махат с шапки и в някои случаи с перуки, пресягаха се през рамките да се здрависат, подскачаха нагоре-надолу по столовете в картините, Дилис Дъруент се разхлипа без следа от срам, Декстър Фортескю размаха слуховата си тръба, а Финиъс Нигелус се провикна с пронизителния си писклив глас:

— И отбележете, че домът „Слидерин“ също даде своя принос! Нека заслугите ни не се забравят!

Но Хари виждаше само човека от най-големия портрет точно зад стола на директора. Иззад очилата с форма на полумесеци по дългата сребърна брада се плъзгаха сълзи, а гордостта и признателността, които излъчваха очите, донесоха на Хари утеха, каквато бе изпитвал само от песента на феникса.

Накрая Хари вдигна ръце и портретите млъкнаха почтително, грейнали в щастливи усмивки, бършеха сълзите и с нетърпение чакаха да чуят какво ще им каже. Но Хари насочи думите си към Дъмбълдор, като ги подбираше изключително внимателно. Колкото и да беше изтощен, той трябваше да направи това последно усилие и да поиска последен съвет.

— Онова, което беше скрито в снича… — подхвана Хари, — пуснах го в гората. Не знам къде точно, но няма да ходя да го търся. Нали не възразявате?

— Не възразявам, скъпо момче — потвърди Дъмбълдор, а събратята му по портретите следяха разговора объркано и заинтригувано. — Мъдро, смело решение, но аз не съм и очаквал друго. Някой друг знае ли къде е паднало?

— Никой — отвърна Хари и Дъмбълдор кимна одобрително. — Но ще задържа подаръка на Игнотус — продължи той и Дъмбълдор грейна.

— Ама разбира се, Хари, твой си е завинаги, докато не го предадеш на потомците си.

— А сега за това тук…

Хари протегна Бъзовата пръчка и Рон и Хърмаяни я погледнаха с благоговение, което Хари с неудоволствие забеляза, колкото и да беше изтощен.

— Не я искам — заяви той.

— Какво? — подвикна на висок глас Рон. — Ти откачи ли?

— Знам, че е всесилна — продължи уморено Хари. — Но се чувствах по-щастлив с моята си пръчка. Затова…

Той бръкна в кесийката около врата си и извади двете половини от бодливата зеленика, все още съединени от съвсем тънко влакънце от фениксово перо. Хърмаяни беше казала, че не могат да я поправят, защото е повредена много лошо. Е, ако и тази пръчка не помогнеше, нищо друго нямаше да успее.

Сложи счупената пръчка върху писалището на директора, докосна я само с върха на Бъзовата пръчка и каза:

— Репаро!

Пръчката се залепи и от края й се посипаха червени искри. Хари разбра, че е успял. Вдигна пръчката от бодлива зеленика и феникс и внезапно усети по пръстите си топлина, сякаш пръчката и ръката се радваха, че отново са заедно.

— Връщам Бъзовата пръчка откъдето е дошла — каза Хари на Дъмбълдор, който го наблюдаваше с огромна обич и възхищение. — Нека стои там. Ако и аз умра като Игнотус от естествена смърт, пръчката ще изгуби силата си, нали? Притежателят й няма да бъде победен, а това ще бъде и нейният край.

Дъмбълдор кимна. Двамата се усмихнаха един на друг.

— Сигурен ли си? — попита Рон.

Той гледаше Бъзовата пръчка и в гласа му се долови едва загатната следа от копнеж.

— Мисля, че Хари е прав — тихо промълви Хърмаяни.

— Тази пръчка носи повече неприятности, отколкото полза — рече Хари. — А да ви призная… — добави той, после обърна гръб на картините с портретите, защото вече мислеше само за леглото с балдахина, което го чакаше в Грифиндорската кула, и че няма да е зле Крийчър да му донесе там някой сандвич, — неприятностите, които ми се струпаха, ми стигат за цял живот.

Тази година есента сякаш настъпи внезапно. Утринта на първи септември беше свежа и златна като ябълка и докато малкото семейство крачеше по тътнещата улица към покритата със сажди голяма гара, димът от ауспусите и дъхът на пешеходците проблясваше като паяжина в студения въздух. Върху количките с багажа, които родителите тикаха, потракваха два големи кафеза, совите вътре бухаха възмутено, а червенокосо момиченце подтичваше разплакано след братята си и тръскаше ръката на баща си.