Джоан Роулинг - Хари Потър и даровете на смъртта

— Тази нощ няма да убиваш повече! — заяви Хари, докато двамата продължаваха да обикалят и да се гледат: зелено в червено. — Никога вече няма да си в състояние да убиеш никого от тези хора. Разбра ли? Бях готов да умра, само и само да те спра да не ги нараняваш…

— Но ето че не си мъртъв!

— Поисках да умра и точно затова стана така. Направих каквото е направила майка ми и сега те са защитени от теб. Не забелязваш ли, че каквато и магия да им направиш, тя не им действа? Не можеш да ги изтезаваш. И с пръст не можеш да ги докоснеш. Не се учиш от грешките си, нали, Риддъл?

— Как смееш…

— Да, смея — каза Хари, — знам неща, за които ти, Том Риддъл, дори представа си нямаш. Знам много важни неща, за които изобщо не подозираш. Искаш ли да чуеш някои от тях, докато не си направил поредната голяма грешка?

Волдемор не отговори, само продължи да обикаля в кръг и Хари долови, че временно е приковал вниманието му, спрял го е с вероятността — колкото и слаба да беше тя, — че може би наистина знае някаква съдбовна тайна…

— Пак ли любов? — подметна Волдемор с ухилено змийско лице, — любимото решение на Дъмбълдор, любовта, която, както той твърдеше, побеждавала смъртта, макар че любовта не му помогна да не падне от кулата и да се натроши като стара восъчна кукла. Любовта, Потър, която не ми попречи да размажа като хлебарка мътнородата ти майка… а този път май никой не те обича достатъчно, за да изтича напред и да поеме върху себе си моето проклятие. И какво сега ще те спаси от смъртта, когато нанеса удара?

— Едно нещо — отвърна Хари и двамата продължиха да се въртят в кръг, втренчени един в друг и разделяни само от последната тайна.

— Щом сега няма да те спаси любовта — каза Волдемор, — значи си убеден, че владееш магия, каквато аз не знам, или имаш оръжие, по-силно от моето.

— Убеден съм и в двете — заяви Хари и видя как по змийското лице се мярва стъписване, което обаче се разсея на мига: Волдемор нададе смях, по-стряскащ от писъците му, безрадостен и безумен, зловещо отекнал в притихналата зала.

— Смяташ, че знаеш повече магии от мен? — рече той. — От мен, Лорд Волдемор, който прави магии, за каквито Дъмбълдор не е и мечтал?

— О, мечтал е — възрази Хари, — но знаеше повече от теб, знаеше достатъчно, за да не прави каквото правиш ти.

— Значи е бил слаб! — изпищя Волдемор. — Прекалено слаб, за да се осмели, прекалено слаб, за да вземе онова, което би могло да бъде негово и което ще бъде мое!

— Не, той беше по-умен от теб, по-силен магьосник, по-добър човек.

— Аз го обрекох на смърт!

— Така си мислиш, но грешиш — каза Хари.

За пръв път множеството, което ги гледаше, се размърда и стотиците хора покрай стените едновременно си поеха дъх.

— Дъмбълдор е мъртъв! — изсъска Волдемор така, сякаш думите щяха да причинят на Хари непоносима болка. — Тялото му гние в мраморната гробница в парка на замъка, видях го с очите си, Потър, и той няма да се завърне!

— Да, Дъмбълдор е мъртъв — потвърди спокойно Хари, — но не ти си го убил. Той сам е избрал как да умре, и то месеци преди да издъхне, организирал е всичко заедно с човек, за когото си въобразяваш, че ти е бил верен слуга.

— Какви са тези детински бълнувания? — тросна се Волдемор, но и този път не вдигна пръчката си, а червените му очи не се преместиха и на милиметър от очите на Хари.

— Сивиръс Снейп не беше с теб — оповести Хари. — Снейп беше човек на Дъмбълдор, да, на Дъмбълдор, и то още от мига, в който си тръгнал да преследваш майка ми. А ти така и не го усети, защото не разбираш от такива неща. Никога не си виждал как Снейп вика със заклинание Покровител, нали, Риддъл?

Волдемор не отговори. Двамата продължиха да кръжат като вълци, готови да се разкъсат.

— Покровителят на Снейп беше кошута — обясни Хари, — същата като на майка ми, защото той я е обичал почти през целия си живот, още откакто са били деца. Би трябвало да се досетиш — каза Хари, забелязал, че ноздрите на Волдемор се издуват, — той те е помолил да пощадиш живота й, нали?

— Снейп я желаеше, нищо повече — ухили се Волдемор, — но когато тя си отиде, той се съгласи, че има и други жени, при това с по-чиста кръв и по-достойни за него…

— Разбира се, че ти е казал това — рече Хари, — но е шпионирал за Дъмбълдор от мига, в който ти си се заканил да убиеш майка ми, и оттогава е работел срещу теб! Дъмбълдор вече беше поел към смъртта, когато Снейп го довърши!

— Няма значение — изпищя Волдемор, който беше слушал всяка дума внимателно и съсредоточено, а сега се изкикоти като луд. — Няма значение на чия страна е бил Снейп, дали на моя или на Дъмбълдор, и какви дребни препятствия са се опитвали да слагат на пътя ми. Унищожих и тях, както унищожих майка ти, уж голямата любов на Снейп! Но всичко си идва на мястото, Потър, и то по начин, който ти явно не проумяваш! Дъмбълдор правеше всичко възможно Бъзовата пръчка да не попада у мен! Искал е Снейп да бъде истинският й господар! Но аз те изпреварих, момченце… отидох при пръчката преди ти да се добереш до нея и докато чаках да се появиш, разбрах истината. Преди три часа убих Сивиръс Снейп и Бъзовата пръчка, или Смъртоносната пръчка, или Пръчката на Ориста сега вече наистина е моя! Последният план на Дъмбълдор се обърка, Хари Потър.