Джоан Роулинг - Хари Потър и даровете на смъртта

Дъмбълдор потупа Хари по ръката, а той погледна стареца и не се сдържа: усмихна се. Как сега да продължи да му се сърди?

— Защо го направихте толкова трудно?

Дъмбълдор също се усмихна през сълзи.

— Опасявам се, че разчитах госпожица Грейнджър да те сдържа, Хари. Страхувах се, че буйната ти глава може да надделее над доброто ти сърце. Боях се, че ако фактите за тези примамливи реликви ти бъдат представени директно, може да пристъпиш към Даровете като мен — в неподходящо време и за неподходящи цели. Исках, ако се добереш до тях, да ги притежаваш, без това да представлява опасност за теб. Ти си истинският господар на смъртта, защото истинският й господар не се стреми да избяга от нея. Приема, че трябва да умре, и разбира, че в света на живите има много, много по-страшни неща от това да умреш.

— Волдемор не знае за Даровете, нали?

— Според мен не знае, защото не е разпознал Животворния камък, когато го е превърнал в хоркрукс. Но и да е знаел, Хари, съмнявам се, че би проявил някакъв интерес към тях, освен към пръчката. Вероятно би си помислил, че такава мантия не му трябва, а колкото до камъка — кого Волдемор би поискал да върне от мъртвите? Той се страхува от тях. Той не обича.

— Но вие сте очаквал да тръгне по следите на пръчката!

— Бях сигурен, че ще се опита да я намери, още от мига, в който твоята пръчка победи неговата на гробището в Литъл Хангълтън. В началото се страхуваше, че си го победил с по-големи умения. Ала след като отвлече Оливандър, научи за еднаквите сърцевини. Реши, че това обяснява всичко. Но пръчката, която взе от друг, не се представи по-добре, когато трябваше да се сражава с твоята! И така, вместо да се запита кое твое качество прави пръчката ти по-силна, каква дарба притежаваш ти, а на него му липсва, Волдемор съвсем естествено тръгна да търси пръчка, която, ако се вярва на мълвата, можела да победи всяка друга. Мисълта за Бъзовата пръчка го обсеби точно както мисълта за теб. Волдемор е убеден, че Бъзовата пръчка отстранява последната му уязвимост и го прави наистина непобедим. Клетият Сивиръс…

— Значи когато обсъждахте смъртта си със Снейп, искахте накрая Бъзовата пръчка да се озове у него, така ли?

— Признавам, такива бяха намеренията ми — потвърди Дъмбълдор, — но не се получи.

— Да, така е — каза Хари. — Не се получи.

Съществото зад тях се загърчи и застена, а Хари и Дъмбълдор още дълго седяха безмълвно. Мисълта за онова, което ще се случи от тук нататък, обгърна Хари лека-полека, като сипещ се мек сняг.

— Сега трябва да се върна, нали?

— Ти ще си решиш.

— Имам ли избор?

— О, да — усмихна му се Дъмбълдор. — Та къде, казваш, се намираме, на Кингс Крос ли? Според мен, ако решиш да не се връщаш, можеш да се качиш на… нека да го наречем влак.

— И къде ще ме отведе той?

— Нататък — простичко каза Дъмбълдор.

Отново тишина.

— Сега Бъзовата пръчка е у Волдемор.

— Така е. Бъзовата пръчка е у Волдемор.

— Но вие искате да се върна?

— Мисля, че ако решиш да се върнеш, има вероятност той да бъде довършен веднъж завинаги — рече Дъмбълдор. — Не мога да обещая нищо. Знам обаче, Хари, че ти би се страхувал да се завърнеш тук по-малко, отколкото той.

Хари погледна отново нещото, което сякаш беше одрано и трепереше и се давеше в сянката под стола в далечината.

— Недей да съжаляваш мъртвите, Хари. Съжалявай живите, и най-вече онези, които живеят без любов. Като се върнеш там, можеш да направиш така, че по-малко души да бъдат осакатени и по-малко семейства да бъдат разделени. Ако това ти се струва достойна цел, засега ще си кажем довиждане.

Хари кимна и въздъхна. Да си тръгне от това място едва ли щеше да бъде толкова трудно, както влизането в гората, но тук беше топло, светло и спокойно, а Хари знаеше, че се завръща при болката и страха от още загуби. Стана, Дъмбълдор също се изправи и двамата дълго се гледаха очи в очи.

— Накрая ми кажете… — рече Хари — това тук истинско ли е? Или се случва вътре в главата ми?

Дъмбълдор го озари с усмивка и гласът му прозвуча в ушите на Хари силен и ясен, макар че ярката мъгла отново се спусна и замъгли силуета му.

— Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се не види, това да означава, че не е истинско?

Отново лежеше по лице на земята. Мирисът на гората изпълваше ноздрите му. Той усещаше под бузата си студената твърда пръст, а рамката на очилата, избити настрани при падането, се беше врязала в слепоочието му. Болеше го всеки сантиметър, а там, където го беше улучило смъртоносното проклятие, сякаш го бяха ударили с метален бокс. Хари не се помръдваше, продължи да лежи точно където се беше свлякъл, с извита под неестествен ъгъл лява ръка и отворена уста.