Джоан Роулинг - Хари Потър и даровете на смъртта

Дъмбълдор се усмихна на Хари.

— Аз ли?

— Ти. Знам, вече се досещаш защо Мантията е била у мен вечерта, когато загинаха майка ти и баща ти. Само няколко дни преди това Джеймс ми я показа. Тя обясняваше доста от пакостите му, останали неразкрити в училището. Направо не повярвах на очите си. Помолих да ми я даде за малко, за да я изследвам. Отдавна се бях отказал от мечтата си да събера на едно място Даровете, но не устоях, не можех да не я разгледам обстойно… Никога не бях виждал такава, беше невероятно стара, съвършена във всяко отношение… после баща ти загина и най-после аз притежавах два Дара — те бяха само мои!

В гласа му се долавяше непоносима горчивина.

— Но Мантията не би им помогнала да се спасят — побърза да каже Хари. — Волдемор е знаел къде са мама и татко. Мантията не би могла да ги направи неуязвими за проклятия.

— Така е — въздъхна Дъмбълдор. — Така е.

Хари чакаше, ала той не каза нищо повече и момчето го подкани.

— Значи вече не търсехте Даровете, когато видяхте Мантията?

— О, да — пророни едва чуто Дъмбълдор. Сякаш насила срещна погледа на Хари. — Знаеш какво се беше случило. Знаеш. Едва ли можеш да ме презираш повече, отколкото се презирам самият аз.

— Но аз не ви презирам…

— А би трябвало — каза Дъмбълдор. Той си пое дълбоко въздух. — Знаеш тайната за разклатеното здраве на сестра ми, какво са й причинили ония мъгъли и какво стана с нея. Знаеш как клетият ми баща е решил да отмъсти и плати цената — издъхна в Азкабан. Знаеш как майка ми посвети целия си живот на грижите за Ариана. Аз, Хари, възнегодувах. — Дъмбълдор го заяви дръзко, хладно. Сега гледаше над главата на Хари, някъде в далечината. — Бях талантлив, бях неотразим. Исках да избягам. Исках да блесна. Исках слава. Не ме разбирай погрешно… — По лицето му пробяга болка, така че той отново изглеждаше грохнал старец. — Обичах ги. Обичах майка си и баща си, обичах брат си и сестра си, но бях себичен, Хари, по-себичен от теб, а ти си забележително самопожертвувателен. И така, когато майка ми умря и върху мен падна отговорността за нездрава сестра и за своенравен брат, се прибрах в селото ядосан и огорчен. Мислех си, че съм хванат в капан и животът ми е пропилян! И точно тогава се появи той… — Дъмбълдор отново погледна право в очите на Хари. — Гриндълуолд. Нямаш представа, Хари, колко ме увлякоха идеите му, как ме възпламеняваха! Мъгълите — принудени да се покорят. Ние, магьосниците — тържествуващи. Двамата с Гриндълуолд — прославени млади водачи на революцията. О, имах някои притеснения, но приспивах съвестта си с празни приказки. Всичко ще бъде в името на висшето благо и за всички причинени беди магьосниците ще бъдат възнаградени стократно. Дали съм знаел дълбоко в себе си що за човек е Гелърт Гриндълуолд? Мисля, че да, но си затварях очите. Ако плановете ни успееха, щяха да се сбъднат всичките ми мечти. А те се въртяха все около Даровете на Смъртта! Как само бяха запленили и него, как бяха запленили и двама ни! Непобедимата пръчка, оръжието, което щеше да ни даде власт! Животворният камък — не твърдя, че знам със сигурност, но за него той означаваше цяло войнство инферии! За мен, признавам, означаваше завръщането на майка ми и баща ми и освобождаване от всички задължения и отговорности. А Мантията невидимка… кой знае защо, Хари, нея не сме я обсъждали особено. И двамата знаехме как да се скрием и без мантия, чиято истинска магия всъщност е, че може да се използва, за да защити и да предпази не само собственика си, но и други. Мислех си, че ако някога изобщо я намерим, може да ни свърши работа и да крие Ариана, но се интересувахме от Мантията главно защото тя беше една от трите неразривно свързани реликви… А който събере на едно място и трите, вече ще бъде истински господар на смъртта, което според нас означаваше, че става непобедим. Непобедимите господари на смъртта: Гриндълуолд и Дъмбълдор! Два месеца безумие, жестоки мечти и никакво внимание към единствените двама души от семейството, които ми бяха останали. А после… знаеш какво се случи. Действителността се завърна в лицето на моя недодялан и неук брат, и точно затова толкова по-достоен за възхищение. Не исках да слушам истините, които той ми крещеше. Не исках да чувам, че не мога да тръгна да търся някакви си Дарове с такава болнава и неуравновесена сестра. Кавгата прерасна в битка. Гриндълуолд изгуби самообладание. На повърхността изби нещо ужасно, което винаги бях усещал у него, но се бях преструвал, че не го забелязвам. И Ариана… след всичките грижи и старание на майка ми… лежеше мъртва на пода.