Джоан Роулинг - Хари Потър и даровете на смъртта

Дъмбълдор въздъхна тихо и този път наистина се разплака. Хари се пресегна и с радост видя, че може да го докосне: стисна здраво ръката му, а той малко по малко се успокои.

— Е, Гриндълуолд избяга, както можеше да предвиди всеки, освен мен. Изчезна с плановете си да завземе властта и с кроежите да изтезава мъгълите, с мечтите за Даровете на Смъртта, мечти, в които го бях насърчавал и му бях помагал. Избяга, а аз бях оставен да погреба сестра си и да се науча да живея с вината си и с ужасната си скръб — цената на моя срам. Минаха години. За Гриндълуолд плъзнаха слухове. Мълвеше се, че се бил сдобил с всесилна магическа пръчка. Междувременно ми предложиха длъжността министър на магията, и то не веднъж, а многократно. Аз, естествено, отказвах. Бях разбрал, че не бива да ми се поверява власт.

— Но вие щяхте да се справите по-добре, много по-добре от Фъдж и Скримджър! — избухна Хари.

— Дали? — попита угрижен Дъмбълдор. — Аз не съм толкова сигурен. Като съвсем млад бях доказал, че властта е моя слабост и изкушение. Странно, Хари, за властта са най-годни онези, които изобщо не ламтят за нея. Онези, на които като на теб се възлага водачеството и които взимат жезъла, защото трябва, а после за своя изненада установяват, че го носят добре. В „Хогуортс“ беше по-безопасно. Мисля, че бях добър учител…

— Бяхте най-добрият…

— Много си мил, Хари. Но докато аз се занимавах с обучението на малките магьосници, Гриндълуолд набираше войска. Мълвеше се, че се страхувал от мен, и сигурно е било така, но мисля, че повече аз се страхувах от него… О, не от смъртта — каза Дъмбълдор в отговор на озадачения поглед на Хари. — Не от онова, което той можеше да ми причини с магия. Знаех, че възможностите ни са еднакви и че аз дори съм малко по-добър. Страхувах се не от друго, а от истината. Виждаш ли, не бях разбрал кой от тримата в онази последна ужасна битка всъщност е запратил проклятието, убило сестра ми. Можеш да ме наречеш страхливец и ще бъдеш прав. Повече от всичко, Хари, се плашех от мисълта, че може би именно аз съм причинил смъртта й не само с наглостта и глупостта си, а че може би именно аз съм нанесъл удара, отнел живота й. Според мен Гриндълуолд знаеше… мисля, че знаеше какво ме плаши. Отлагах срещата с него, докато накрая наистина щеше да е срам и позор да протакам повече. Умираха хора, явно нищо не можеше да го спре и аз трябваше да направя каквото мога. Е, знаеш какво стана след това. Победих в дуела. Извоювах магическата пръчка.

Поредното мълчание. Хари не попита дали Дъмбълдор все пак е разбрал кой е причинил смъртта на Ариана. Не искаше да узнава, още по-малко искаше на Дъмбълдор да му се налага да отговаря. Най-сетне проумя какво е щял да види Дъмбълдор в огледалото Еиналеж и защо е проявявал такова разбиране към притегателната му сила над Хари.

Седяха дълго, без да казват нищо, а хлиповете на съществото отзад вече не притесняваха Хари. Той пръв наруши мълчанието:

— Гриндълуолд се е опитал да спре Волдемор, когато и той е тръгнал да търси магическата пръчка. Излъгал е, твърдял, че никога не е била у него.

Дъмбълдор кимна и заби поглед в коленете си, а по гърбавия му нос още проблясваха сълзи.

— Говори се, че в по-късни години се е разкайвал в килията в Нюрменгард. Дано е вярно. Ще ми се да вярвам, че е изпитвал ужас и срам от стореното. Може би с тази лъжа, която е казал на Волдемор, се е опитал да изкупи вината си… да му попречи да вземе Дара…

— Или да проникне в гробницата ви — предположи Хари, а Дъмбълдор избърса очите си.

След поредното кратко мълчание Хари каза:

— Опитал сте се да задействате Животворния камък.

Дъмбълдор кимна.

— Когато след толкова години го открих, заровен в изоставения дом на семейство Гонт… Дара, за който бях бленувал най-силно, макар че на младини го исках по съвсем различни причини… изгубих ума и дума, Хари. Съвсем забравих, че той вече беше хоркрукс, че в пръстена със сигурност е заложено проклятие. Взех го, сложих го и за миг си представих, че ей сега ще видя Ариана, майка си, баща си и ще им кажа колко се разкайвам… Голям глупак бях, Хари. След толкова години не бях научил нищо. Бях недостоен да събера на едно място Даровете на Смъртта, бях го доказвал отново и отново и това беше най-убедителното доказателство.

— Защо? — попита Хари. — Било е естествено да искате да ги видите отново. Какво лошо има в това?

— Сигурно един на милион души може да събере Даровете, Хари. Аз бях достоен да притежавам само най-незначителния и най-обикновения от тях. Бях достоен да имам Бъзовата пръчка, и то не за да се гордея с нея или пък да убивам. Беше ми позволено да я укротя и да я използвам, защото я бях придобил не за изгода, а за да спася други от нея. Виж, мантията я взех от чисто любопитство и затова тя изобщо не можеше да ми служи така, както служеше на теб, истинския собственик. Колкото до камъка, исках с него да се опитам да върна онези, които почиваха в мир, а не да ми помогне в саможертва, както направи ти. Ти си достойният собственик на Даровете.