Джоан Роулинг - Хари Потър и даровете на смъртта

— Хагрид! Не! Нека аз!

— РЕПАРО!

Чу се оглушителен трясък и кошът съвсем се откачи от мотора заради ускорението шеметно напред, после започна да губи височина…

Отчаяно, момчето насочи към него магическата си пръчка и изкрещя:

— Уингардиум левиоза!

Кошът се устреми нагоре като коркова тапа, неуправляем, но поне все още във въздуха, ала успокоението на Хари продължи само стотна от секундата, защото покрай него профучаха още проклятия: тримата смъртожадни се приближаваха.

— Ида, Хари! — ревна от тъмнината Хагрид, но кошът отново хлътна надолу. Хари се сниши възможно най-много, насочи пръчката по средата на задаващите се фигури и изкрещя:

— Импедимента!

Заклинанието порази в гърдите средния смъртожаден: за миг мъжът застина във въздуха с разперени ръце и крака, сякаш се беше ударил в невидима преграда, а един от другарите му едва не се блъсна в него…

После кошът набра скорост надолу и оцелелият смъртожаден запрати проклятие, което изсвистя толкова близо до Хари, че му се наложи да се пъхне целият в коша и си изби един зъб в ръба на седалката…

— Ида, Хари, ида!

Огромно ръчище сграбчи Хари отзад за мантията и го извади от коша, който падаше устремно право надолу — докато се изтегляше на седалката на мотоциклета, момчето издърпа от коша раницата си и се озова гръб до гръб с Хагрид. Извисиха се нагоре и започнаха да се отдалечават от двамата оцелели смъртожадни; както плюеше кръв, Хари насочи магическата си пръчка към падащия кош и изкрещя:

— Конфринго! 4 4 От „confringo“ (лат.) — „счупвам“, „унищожавам“. — Б.пр.

Когато кошът се взриви, Хари усети ужасна неописуема болка за Хедуиг, а от ударната вълна най-близкият смъртожаден падна от метлата и се скри от поглед; спътникът му също се свлече назад и изчезна.

— Съжалявам, Хари, съжалявам — простена Хагрид, — не биваше да се опитвам да го поправям самичък… сега няма място…

— Не се притеснявай, продължавай нататък! — изкрещя му в отговор момчето точно когато от тъмнината се показаха още двама смъртожадни и започнаха да се приближават.

В пространството отново се застрелкаха проклятия, затова Хагрид зави и взе да лъкатуши: Хари, който едва се крепеше на седалката, знаеше, че заради него той не смее да пусне пак от змейския огън. Момчето се зае да обстрелва преследвачите със зашеметяващи заклинания, които запращаше едно след друго, но не успя да ги забави особено. Пусна по тях още една блокираща магия: най-близкият смъртожаден зави, за да я избегне, качулката му се смъкна и в червената светлина на следващото зашеметяващо заклинание Хари видя странно безизразното лице на Станли Шънпайк… Стан…

— Експелиармус! — извика момчето.

— Това е той, той е истинският!

Крясъкът на качулатия смъртожаден стигна до Хари дори през тътена на мотора: след миг и двамата преследвачи свърнаха назад и изчезнаха от поглед.

— К’во стана, Хари? — изграчи Хагрид. — Къде отидоха?

— Не знам!

Но момчето беше уплашено — смъртожадният с качулката беше изкрещял „Той е истинският“. Откъде би могъл да знае? Хари се огледа, взирайки се в привидно пустия мрак, и долови стаената в него заплаха.

Къде бяха смъртожадните?

Намести се с усилие върху седалката, за да е с лице напред, и се вкопчи в якето на Хагрид.

— Пусни пак змейския огън и да се махаме оттук!

— Тогаз се дръж здраво, Хари.

И този път се чу оглушителен зловещ грохот и от ауспуха лумна синкавобял огън: Хари усети как се плъзга назад по малкото от седалката, което оставаше за него, а Хагрид климва върху него и едва успява да задържи ръцете си върху кормилото…

— Май ги заблудихме, Хари, май успяхме! — ревна той.

Но момчето не беше убедено: плисна го страх, докато се оглеждаше наляво и надясно — беше сигурно, че преследвачите отново ще дойдат… Защо ли бяха изостанали? Единият все още имаше магическа пръчка. Това е той, той е истинският!… Извика това веднага след като Хари се беше опитал да обезоръжи Стан с магия…

— Почти стигнахме, Хари, успяхме! — изкрещя Хагрид.

Хари почувства как моторът хлътва леко, макар че светлините долу на земята изглеждаха далечни като звезди.

Точно тогава белегът върху челото му започна да го пари като огън: от двете страни на мотоциклета се появи по един смъртожаден и отзад профучаха две смъртоносни проклятия, които пропуснаха Хари само на милиметри…

В този миг момчето видя Волдемор. Летеше като дим по вятъра, без метла или тестрол, с лице като на змия, което проблясваше в тъмнината, с бледи пръсти, които отново вдигнаха магическата пръчка…