Игор Росоховатски - Какъв ще се завърнеш

Ксана Вадимовна неволно си спомни за картината, която така много бе харесал покойният й съпруг. А сега съществото, слязло сякаш от портрета, се хареса на дъщеря й. Случайно ли е това?

— С гравилет ли ще полетим? — запита Вита и побърза да добави: — Летяла съм с всички видове атмосферо-апарати, но с гравилет не съм.

— А на ръце носили ли са те? — попита Валерин Павлович.

Ресниците й трепнаха като крила на птица, готова да ллтне при най-малкия шум.

— Когато татко беше жив…

Преди още да чуе отговора, сихомът разбра, че е сбъркал, че й е причинил болка.

— Ще те отнеса до Прага на ръце — каза той.

— Добре — съгласи се Вита. Помисли отначало, че това е някаква игра, но после си спомни какво разказваше учителят за сихомите. Никога досега не бе помисляла, че някой друг освен баща й можеше да има такава силна и ласкава ръка.

Валерий Павлович внимателно повдигна момичето, сякаш вдигаше глухарче. Някъде иззад раменете му се появиха две струи, които обгърнаха него и Вита с прозрачна и еластична обвивка.

Момичето видя как зелената земя се отдалечава, как като ята жерави се носят срещу тях вериги от перести облаци. Представи си и как обикновено, когато е самичък, сихомът се врязва в облаците, а те го обвиват с такава хладна и бяла мъгла. Стана й жал за него: „Такъв могъщ и толкова самотен!“ Каза:

— Много, много ви благодаря! Без вас никога не бих могла да летя така.

Почувствува приятна топлина на главата си, сякаш някой я гали и разрошва косите й.

— Погледни надолу, Вита.

Под тях плуваха наниз от хълмове. Покриваше ги облак и изпод него се подаваха само тебеширените им върхове.

— Като в приказките! — възкликна момичето и по гласа й се разбираше, че винаги е готова за среща с чудеса.

— А в космоса бихте ли могли да летите така? — попита тя.

— Мога — отвърна сихомът.

— Какво още необикновено можете да правите?

Той се усмихна.

„Защо на възрастните понякога им е така трудно да отговарят на нашите въпроси? Навярно защото смятат, че всичко знаят“ — помисли си Вита и за да помогне на Валерий Павлович, попита:

— На дъното на морето също ли можете да се гмурнете?

— Да.

Той мислеше едновременно за момичето, за нейната майка и баба, за себе си, за онова, което му предстоеше да извърши:

. . . . . . . . . .

Нося я на ръцете си, но тя ми е нужна повече, отколкото аз на нея. Дори моите създатели не подозират колко много ще ми е необходима.

. . . . . . . . . .

На тях им беше най-трудно. Как се вълнуват сега, подозирайки ме в престъпни замисли. А им предстои да узнаят и истината. Ще могат ли да разберат всичко?

. . . . . . . . . .

Засилване не е необходимо. Скоростта възниква изведнъж, като светлинен лъч. Само така може да се премине бариерата.

. . . . . . . . . .

Хората винаги преминават границите. И дори самият факт, че живеят, е вече преодоляване на преградата. И че съумяха да ни създадат! Може би това е най-сериозното препятствие, което са преодолели досега. А ние занапред ще имаме своите прегради. Но на нас ни е по-леко, отколкото на тях, въпреки че се опитваме да им помогнем, да поемем част от техния товар върху плещите си. Те ни дадоха онова, от което самите са лишени — всемогъщество и безсмъртие. А ние на тях — само надежда. Ето и сега — момичето ми дава своята ласка и възторг, а аз какво ще й дам в замяна? И ще й бъде ли нужно?

Той не намираше отговор на тези свои въпроси. Отговорът трябваше да бъда даден от това момиче, щом нейната майка и баба не можаха да го сторят.

— Можете ли да преминете през времето? Учителят ни казваше… Знаете ли, аз също бих могла, ако имах такива органи. И най-напред бих се промъкнала в миналото, около четири години назад…

Той разбра, че момичето му поверяваше най-съкровената си тайна. Казваше неопределено — „около четири години“, но той знаеше, че това означава „точно преди четари години“. Тогава нейният баща беше още жив.

Сихомът почувствува, че вълнението му непрекъснато нараства и му пречи да мисли. Можеше да разшифрова състоянието си, да проследи всички отделни нюанси, слели се в един поток, мощен и недостъпен за обикновения човек, у когото линиите на връзките са стотици пъти по-малко и чувствата стотици пъти по-бедни. Такъв порив би го сломил както бурята пречупва сухото дърво. Но сихомът не разшифрова потока. Той включи стимулатора на волята и усети как страшният шепот в мозъка му затихва…

— Познайте какво е това!

Ръката на момичето сочеше надолу към зелените върхари на гората.