Игор Росоховатски - Какъв ще се завърнеш

„Може би художникът е рисувал именно този човек? Невероятно…“

— Мамо, Валерий Павлович ме кани със себе си в Прага! — побърза да съобщи момичето. — Отлита в същия ден, в който и нашият клас.

— Ето, там ще се видите — каза Ксана Вадимовна, без да вникне в думите на дъщеря си. Гледаше гостенина и мислеше: „Сякаш е слязъл от портрета. Същото лице… Вече никога няма да го забравя. Изглежда, едва сега започвам да разбирам какво е открил в него Ант. Но то е твърде подвижно… Така бързо сменя израженията си, че не е възможно да ги уловиш…“

— Мамо — нетърпеливо напомни за себе си момичето, — няма да ме вземат на екскурзия, ако не се извиня пред Коля.

— Какво се е случило?

— Ударих го.

— И не искаш да се извиниш?

— За нищо на света! Той каза, че героите са глупаци, а страхливците — умници. И че тях ги наричат така, защото е по-изгодно за другите.

— Трябвало е да му обясниш — опита се да успокои дъщеря си Ксана Вадимовна.

— На кого? На Коля? — възкликна момичето толкова изразително, че майката неволно се усмихна, но след това смръщи вежди, за да покаже, че осъжда постъпката на дъщеря си.

— Нещастен човек е вашият Коля. Ако не се промени, животът му ще бъде безинтересен — проговори възрастна, но все още здрава жена с цигански очи, която току-що беше влязла. Късите й черни коси бяха прибрани така, че изглеждаха разрешени. — Аз съм Витината баба — представи се тя на гостенина и пак се обърна към Вита. — Навярно е трябвало само да му се присмееш.

Кимна многозначително на гостенина, показвайки, че зад всичко това се крие нещо недоизказано. Ксапа Вадимовна нетактично се намеси:

— Може би мислиш, че всичко това е заради баща й?

Момичето се напрегна като струна.

— Майка ти е права. В такива случаи е по-добре да се изключи личното — побърза да каже Валерий Павлович, сякаш да обясни нещо на момичето или да помогне на Ксапа Вадимовна.

Вита демонстративно се отдръпна от него.

„Още не може да разбере всичко това — със съжаление помисли той. — За да стигне до този извод, занапред ще трябва да получи още твърде много синини.“

— Ето, виждаш ли, дъще — опита се да започне ново настъпление Ксана Вадимовна, но Вита решително тръсна глава:

— Няма да му се извиня! Никога!

— И не трябва — неочаквано я подкрепи баба й. — Това, което ти обяснявахме, се отнася за бъдещето.

Ксана Вадимовна сви рамене и излезе от стаята.

Вита незабелязано погледна гостенина — как ли ще реагира? Все пак много й се искаше да отиде в Прага. Валерий Павлович седеше в креслото прегърбен, отпуснал глава, но Вита видя, че очите му се смееха.

— Моля, всички на масата! — чу се гласът на Ксана Вадимовна.

Минаха в столовата, където на пултовете пред всяко кресло светеха лампичките на синтезаторите.

— Вече им зададох програма. Ще оцените моето ново ястие — обърна се към гостенина Ксана Вадимовна.

— Благодаря ви, но аз не съм гладен — смути се той.

— Съвсем мъничко, съвсем мъничко, само го опитайте.

Преди Валерий Павлович да се опомни, пред него се появи чиния със салата. Люкът на синтезатора още стоеше отворен — значи ще сервира още няколко ястия. Дългият пръст на гостенина натисна стоп-копчето. Индикаторът угасна. Ксана Вадимовна учудено се обърна към него. Той някак см безпомощно разпери ръце и каза:

— Но аз изобщо не искам да ям.

Без да откъсва от него бързите си, антрацитено черни очи, бабата смръщи вежди. Лицето й издаваше, че напрегнато размисля.

Валерий Павлович бързо я погледна. „Трябва да й помогна. Може би това е най-добрият изход за всички нас?“ Подсказа й мислено: „Да, не си сбъркала. Именно за това ви се струвам странен, за това не ми е нужна и храна.“

— Извинете ме — каза бабата на гостенина и се обърна към Ксана. — Би ли дошла за минутка? Да ми помогнеш… (Последната фраза бе предназначена специално за гостенина.)

Жените отидоха в другата стая и бабата с упрек произнесе:

— Защо му дотягаш? Нима още не си разбрала?

— Какво трябва да разбера?

— Не забеляза ли в него нещо особено?

— Странен е някак си…

— Стра-анен — нарочно проточи бабата. — На нас ни се вижда такъв. А ние за него какви сме?

Ксана Вадимовна неразбиращо сви рамене. Жестът означаваше: „Ти винаги ще измислиш нещо…“

Бабата дълго и замислено я гледа, след това поклати глава: „Как успявахте да се разбирате с Антон, след като сте толкова различни?“ В паметта й се появи нейният син. Всеки път, когато го повикваше тихичко, той се появяваше и тя можеше да разговаря с него. Но сега не го беше викала, а въпреки всичко той се появи. Удивително! За някой друг това може съвсем да не изглежда странно, но майката знаеше — нещо се е случило. Но какво можеше да се случи, след като Антон загина преди три години. Значи нещо щеше да се случи…