Джани Родари - Джелсомино в Страната на лъжците

Той започнал ловко да стърже с ножа боята, докато изчезнали пет от тринадесетте крака.

— Струва ми се, че вече изглежда по-добре — насърчавал го Джелсомино.

— Тринадесет без пет прави осем — казал Дзопино. — Ако картината изобразяваше два коня, всичко щеше да е наред. Извинете, исках да кажа — две крави.

— Да махна ли още някой крак, а? — попитал Бананито и без да чака отговор, изтрил още два крака.

— Посоката е добра, смелост! Смелост! Още малко и — готово! — възкликнал Дзопино.

— Сега как ви се струва?

— Оставете само четири крака и да видим какво ще стане.

Когато краката останали четири, от платното се чуло радостно цвилене и веднага след това конят скочил на пода и обиколил мансардата в ситен тръс.

— Най-сетне, най-сетне, сега започвам да се чувствам по-добре. Там вътре бе наистина много тясно! — казал конят. Като минал край едно малко огледало, закачено на стената, конят се огледал критично, а след това самодоволно изцвилил:

— Колко съм красив! Наистина съм красив кон! Господа, просто не зная как да ви благодаря. Ако някога попаднете в моя край, ще ви дам възможност да пояздите.

— В кой край? Хей, спри се, спри се! — викнал подир коня Бананито.

Но конят вече бил изскочил през вратата право на стълбището. Чувал се само тропотът от четирите му копита, като скачал от площадка на площадка. Малко след това нашите приятели видели от прозореца прекрасното животно да прекосява уличката и да се отправя към полето.

От вълнение Бананито плувнал в пот.

— И все пак — казал той, когато успял да си поеме дъх, — това наистина беше кон! Щом той го казва, трябва да му вярвам. А като си помисля, че в училище с неговата фигура ме учиха да пиша буквата „к“ в думата крава!

— Карай, карай по-нататък! — настоял Дзопино с ентусиазъм. — Хайде да опитаме с друга картина!

Бананито отишъл при картината, която изобразявала камила с три гърбици: те приличали на дюни в пустинята. Започнал да стърже, стъргал, стъргал и най-сетне останали само две.

— Вече е по-добре — мърморел си той и продължавал трескаво да работи. — И тази картина започна да става хубава. Ах, дали и тя ще се превърне в истинска жива камила?

— Когато стане достатъчно хубава — да! — казал Джелсомино.

Но нищо не се случило: камилата продължавала да си стои на платното неподвижна, безразлична, като че нищо не я засягало.

— Опашките! — извикал изведнъж Дзопино. — Тя има три опашки, достатъчно за цяло камилско семейство.

Когато изчезнали излишните опашки, камилата най-тържествено слязла от платното, отдъхнала си с облекчение и отправила благодарствен поглед към Дзопино:

— Добре че се сети за опашките! Иначе рискувах да остана завинаги в тази мансарда. Знаете ли дали има пустини тук наоколо?

— Има една в центъра на града — казал Бананито. — Тя е обществена пустиня, но по това време е затворена.

— Той иска да каже, че има обществена градина — обяснил Дзопино на камилата. — Истински пустини е трудно да се намерят на по-близко разстояние от две-три хиляди километра. Но гледай да не те видят пазачите, в противен случай ще свършиш в зоологическата градина.

Преди да си тръгне, камилата също се огледала в огледалото и намерила, че е хубава. След това прекосила уличката в лек тръс; един нощен пазач, който я видял, не повярвал на очите си и започнал да се щипе, за да се събуди.

— Изглежда, започвам да остарявам — заключил той, когато камилата се скрила от погледа му. — Вече заспивам, когато съм на служба, и сънувам, че съм в Африка. Трябва да внимавам, иначе ще ме уволнят.

Нищо не можело вече да спре Бананито. Никаква заплаха със смърт или анонимно писмо. Той скачал от една картина на друга, работел с ножа и сияел от радост:

— Това се казва хирургия! За десет минути направих повече операции, отколкото професорите в болницата правят за десет дни.

Щом се очистели от лъжите, с които били пълни, картините ставали хубави, а ставайки хубави, те ставали верни и направо живи. Кучета, овце, кози скачали от платната и тръгвали по света, като търсели място, където ще могат да бъдат щастливи, а котките направо тръгвали да ловят мишки.

Бананито нарязал на парчета само една картина — портрета на царедвореца с трите носа. Имало опасност, ако му остави само един нос, и той да скочи от платното и да накаже художника, че е нарушил заповедите му. Джелсомино му помогнал да го направи на конфети.

Дзопино започнал да тършува с вид на човек, който търси нещо, и от недоволния му израз се разбрало, че не може да намери онова, което търсел.