Майн Рид - Ямайски марони

Ако майката беше бяла, това обстоятелство не би било толкова важно. Дъщерята щеше да си остане извънбрачна, но добиваше право да наследява имуществата на бащата по завещание. Такова право нямаше обаче „малката Куошеба“. Никакво завещание на бащата не беше в състояние да направи Кейт Воуан наследница на неговия имот! Тя беше със смесена кръв (някои употребяват наименованието „квинтеронка“) и затова тя бе лишена от правоспособност като негрите роби. По отношение на нея се прилагаше суровият закон от 1762 година. Тя можеше да наследява по завещание само парични суми до 2 000 фунта островни. Останалото имущество на нейния баща щеше да премине на неговите наследници по закона — най-близките му сродници.

Изпълнен с обич към дъщеря си и решен да я направи своя наследница, г. Воуан би се изправил пред една мъчителна дилема, ако не съществуваше изход от това положение. За щастие ограничението можеше да се премахне и г. Воуан го знаеше добре. Същият парламент, който бе изковал позорния закон, бе открил пътища, позволяващи в изключителни случаи да се заобиколят неговите разпоредби, а именно: този парламент имаше власт да освободи, с нарочно постановление, от действието на закона даден наследодател, стига той да е достатъчно богат и влиятелен.

И понеже Лофтъс Воуан беше точно такъв наследодател, естествено, на него бе известно, че може да разчита по всяко време на подобно постановление. Той възнамеряваше да направи необходимото, но същата немарливост, която не бе го оставила да изпълни дълга си към майката, го караше сега да пренебрегва задължението си към детето — нейната и неговата дъщеря. За да издействува нарочното постановление, той трябваше да отиде в столицата и по всяка вероятност да престои дълго време там, за да моли членовете на парламента. А всичко това бе свързано с големи главоболия и разходи. Мисълта за предстоящите безпокойства го караше винаги да отлага осъществяването на своето решение и при все че не бе му идвало и на ум да го изостави, то продължаваше да си стои неизпълнено.

В това състояние се намираха семейните работи на г. Воуан по времето, когато започва нашата история. „Малката Куошеба“, макар и надарена с природен чар, добре възпитана, изискана и изтънчена — с една дума, истинска дама — си оставаше дъщеря на робиня!

Една тиха утрин през дивния месец май — прекрасен на остров Ямайка, както навред по земята — големият звънец в просторния хол на Гостоприемната планина възвести време за закуска. На масата още не бяха седнали гостите, те не се виждаха и в хола; само черните и цветни слуги — на брой половин дузина, сновяха с подноси и блюда, които носеха от кухнята.

С едно-единствено изключение прислужниците — всички момчета и младежи — бяха облечени в съвсем леки дрехи; панталони от грубо домашно платно и памучни ризи на резки съставляваха цялото им облекло. Изключение правеше един едър и нагизден негър, с грижливо подрязани бакембарди, който с наставнически глас и ръкомахания ръководеше движенията на слугите. По ливреята личеше, че е домоуправителят, който, като всички свои важничещи събратя, изискваше подчинените да изпълняват бързо заповедите му.

При все че на масата бяха поставени само два стола и разпределението на чиниите, ножовете и вилиците показваше, че те са предназначени само за двама души, изобилието, от блюда, с които бе отрупана снежнобялата ленена покривка, можеше да подведе човек да приеме, че се очакват повече сътрапезници.

Закуската бе подчертано закуска с месни гозби. Имаше шницели натюр и с пикантен сос; маринована риба; първо ядене — от пиле и патица, печени с лютиви подправки; сьомга на скара и други подобни лакомства. Те бяха наредени по края на трапезата, а в средата бе поставено блюдо със студен жамбон и друго със студен език. Измежду хлебоподобните храни се забелязваха ямсови клубени, част от тях приготвени на пюре с мляко и масло и подредени в различни форми в чиниите, печени райски банани, топли франзелки, препечен хляб и сладки батати. Ако на масата не се виждаше един великолепен сребърен сервиз за чай и лъскав самовар, човек би помислил, че софрата е приготвена по-скоро за обед, отколкото за закуска. А и часът — девет преди пладне — също така изключваше подобно предположение. Но които и да бяха гостите на тази трапеза, явно бе, че живеят на широка нога. За тях това представляваше всекидневие, защото разнообразието на утринните ястия не издаваше нищо изключително. Както подредбата на масата, така и изобилието на храни се повтаряха всеки ден.