Майн Рид - Ямайски марони

Гъсти кичури къдрави коси с почти черен цвят, сплъстена брада, черна като въглен, покриваща по-голямата част от лицето; янтарножълти очи със зловещ, святкащ поглед, който сякаш никога не потъмняваше; устни с неестествена червенина, които се открояваха сред черната брада, и нос с орлова извивка бяха най-характерното в образа на този мъж.

Съчетанието на чертите подсказваше, че този човек спада към същата народност като собственика на чифлика. И наистина брадатият мъж беше друг представител на аврамовото коляно, и то един от най-малко симпатичните му потомци. Той се казваше Рейвънър и по занятие беше управител; той управляваше чифлика на Джесурън.

Рейвънър носеше под мишница символа на длъжността си — огромен гърбач. Той не се разделяше с него никога: нощем и денем, защото както през нощта, така и през деня си служеше с бича. Жертвите на жилавите ремъци не бяха волове и коне, а хора. Управителят не скъпеше употребата на своя камшик. „Пляс, пляс!“ — чуваше се от утрин до вечер; „Пляс, пляс!“ — от вечер до полунощ; даже от полунощ до утрото отново, защото някои твърдяха, че управителят на Джесурън никога не спи. „Пляс, пляс!“ — той се разхождаше из двора, горд, че може да покаже властта си пред новопристигналите негри; бичът му свистеше между групите, като че ли искаше да ги разпилее и разпръсне; единствено, защото жестокостта му доставяше наслада.

Беше около дванайсет часа по обед. Джесурън и дъщеря му току-що бяха излезли на верандата и бяха седнали до парапета, от който се виждаше долу в двора. Лицата им издаваха известна напрегнатост, сякаш щяха да присъствуват на някакво събитие с по-особено значение.

Домашните прислужнички и другите слуги, които се тълпяха с любопитни погледи зад тях, показваха, че предстои да се разиграе някакво интересно зрелище.

В двора, недалече от основата на стълбището, бе поставен железен мангал с разгорени въглища. Около него се суетяха трима-четирима мъже, негри и мулати, със зловещ вид. Единият от тях се наведе над мангала и обърна в жарта един предмет, приличен на поялник или някакъв друг калайджийски инструмент. Но както зрителите знаеха добре, сечивото имаше съвсем друго предназначение. Ония, които го виждаха, познаваха страхотното желязо за жигосване , защото е изключение на белите хора и новопристигналите африканци те всички бяха изпитали как то, разливащо огън, гори месата им. Новите роби също бяха научили какво им се готви и в очите на повечето от тях се четеше мълчалив ужас. Между тях имаше и няколко коромантийци, които се държаха с нескривано безгрижие; те разговаряха шумно и от време на време се кискаха, като че очакваха да започне някаква весела игра. Тези смели синове на Етиопия, чиито черни кожи носеха следи от зараснали рани, получени в безбройни сражения в родината, твърде малко се тревожеха от изгаряне с нажежено желязо.

Предстоеше да започне безчовечната сцена. Появата на Джесурън и на дъщеря му бяха знак за нейното начало. Брадатият управител, който беше церемониалмайстор, очакваше само те да пристигнат. От опит знаеше, че господарят винаги присъствува лично на това събитие. На него му беше известно, че и господарската дъщеря също има навик да присъствува на тези интересни тържества.

— Пошвай, Рейвънър! — извика евреинът, подавайки глава от верандата. — Първо тия! — добави той и посочи една група ибоанци.

По даден знак от управителя, който беше мълчалив по природа, няколко стари негри, привикнали очевидно с тази работа, задърпаха ибоанците и ги повлякоха към мангала.

Когато жертвите бяха доведени близо до огъня и видяха зачервеното желязо да свети сред въглените, див ужас се изписа по лицата им и телата им се разтресоха от уплаха. Някои от тях, по-младите, изпищяха гласно и биха побягнали от страх, ако слугите не ги държаха здраво. Молбите на нещастниците, техните съкрушени погледи и жестикулации бяха посрещнати с безсърдечни подигравки и кикот, към който се присъедини старият евреин и — невероятно, но истина! — неговата красива дъщеря! На лицето на прелестната Джудит не грейна само усмивка, а звънна ясен смях и разкри правилната редица блестящи зъби, сякаш дяволът бе взел чертите на ангел.

Прислугата отведе напред ибоанците, държейки ги здраво, докато се приготвят гърдите им за дамгосване. Червеното нажежено желязо, блясваше за миг пред очите на всеки един, после се стоварваше с тъп шум върху влажната кожа. Изскачаше дим, придружаван от леко свистене и следван от миризмата на изгорено месо. Кратко сборичкване, няколко диви вика и операцията завършваше. Робът се белязваше с неизличими инициали, които щеше да отнесе със себе си в гроба. Един по един ибоанците получиха огненото кръщение и бяха отведени.