Майн Рид - Оцеола

В този миг димът се разнесе и аз видях друга група, още по-далеч от брега на езерото. Това бяха шестима мъже — две групи по трима. Видях, че двамата крайни от всяка група здраво държаха средния. Двама от тях бяха пленници. Дали бяха индианци — двамина от враговете ни, които сред суматохата на пожара са се заблудили, дошли са на полянката и нашите са ги хванали?

Това бе първата ми мисъл. Но в същия миг високо нагоре избухна пламък, който освети поляната с блестяща светлина, така че можех да видя групата, сякаш бе денем.

Вече не се съмнявах кои са пленниците. Техните бледи лица, посърнали сякаш от страх, бяха пред очите ми. Даже и червената светлина не бе успяла да им придаде цвета си. Но макар и побледнели, не бе мъчно да ги позная. Бяха Спенс и Уилямс.

Обърнах се към негъра за обяснение, но преди той да отговори на въпроса ми, аз се досетих какво става.

Собственото ми състояние ме подсети. Спомних си за раната. Спомних си също, че куршумът, който ме рани, бе дошъл зад гърба ми, че куршумът, който се удари о дървото, дойде от същата посока. Мислех, че на диваците бях задължен за тези изстрели. Но не, по-лоши диваци — Спенс и Уилямс, бяха стреляли по мене!

Откритието бе ужасно, а мотивите им — тайнствени.

Сега си спомних за случките от предишната нощ. Спомних си за държанието на двамата негодници в гората, за съмненията на стария Хикмън и неговия другар, за други обстоятелства, които се бяха запечатали в паметта ми още преди това.

Отново действаше ръката на Аренс Рингоулд. О, Боже мой, като си спомня само този човек, това чудовище…

— Съдят двамата негодници — каза Джейк в отговор на въпроса ми. — Това е цялата работа, масса Джордж.

— Кого — попитах машинално, тъй като вече знаех кого има предвид Джейк под думите „съдят двамата негодници“.

— Божичко, масса Джордж, не ги ли виждате — Спенс и Уилямс! Станали са бели като белени тикви. Май те ви застреляха, а не индианците. Още отначало разбрах и казах на Хикмън. Ама Хикмън каза, че той сам ги видял. Същото каза и Уедърфорд. И двамата ги видели да стрелят два пъти. Сега ги съдят.

С необикновен интерес аз отново обърнах очи и се вторачих първо към едната група, а после към другата. Сега огънят правеше по-малко шум. Сърцевината на дърветата бе почти изгоряла и избухванията на газовете в празнините на дървесината бяха по-редки. Гласовете на бързо свиканите съдебни заседатели се чуваха над поляната.

Напрегнах слух. Чух, че разпаленият спор още продължава. Не бяха постигнали съгласие по въпроса за присъдата — някои поддържаха становището задържаните да бъдат екзекутирани незабавно, докато други се противопоставяха на това мнение и искаха да забавят екзекуцията, за да се направят допълнителни разследвания.

Имаше и хора, които не вярваха, че Спенс и Уилямс са виновни. Деянието им бе толкова зверско, че бе невероятно. Какви са били мотивите им? И то по време, когато те сами излагаха живота си на опасност?

— Никаква опасност! — извика Хикмън в отговор на въпроса. — Никаква опасност! Цял ден никой не стреля по тях. Казвам ви, хора, че те са се разбрали с индианците. Те са шпиони и това, дето направиха снощи, е доказателство. Ако не беше станал пожарът, дето те не са го очаквали, щяха да офейкат, след като стреляха. А цялата история, че се били загубили, са бабини деветини. И двамата познават гората като всички животни, дето живеят в нея. И двамата са идвали често насам и май по-често, отколкото трябва. Загубили се били! Хайде де! Чували ли сте някоя мечка да се загуби?

Някой каза нещо, но не чух какво. Гласът на ловеца отново прозвуча ясно и отчетливо.

— Питате какви им били мотивите. Сигурно искате да кажете какво ги е накарало да направят тази мръсотия? Признавам, че не ми е съвсем ясно, но се съмнявам в още един човек. Няма да кажа кой и защо. Има неща, дето може да се казват, а има неща, дето не може. Последните пет години видях доста чудни работи, пък и съм чувал някои неща. Ако и това, което са ми казали, е вярно, защото това, дето съм го видял, съм сигурен, че е вярно, то казвам ви, хора, има един друг, по-важен, на дъното на цялата работа. Така е.

— Но наистина ли казваш, че си ги видял да се целят в тази посока. Сигурен ли си?

Въпросът бе зададен от един висок човек, който стоеше сред спорещите мъже. Той бе в напреднала възраст и имаше строг вид. В неговото лице познах един от съседите ни в поселището — голям плантатор, който имаше връзки с чичо ми и който се бе присъединил към групата преследвачи от приятелски чувства към нашето семейство.