Денят на нашето спасение бе ознаменуван от забележително събитие — подписването на необикновено примирие.
Рано сутринта, преди да се съмне, чухме висок далечен глас:
— Хей там! Ало.
Гласът идваше откъм неприятеля. Бяхме обградени и не можеше да бъде другояче, но нещо във вика породи надеждата, че бригадата на Клинч е пристигнала. Викът се повтори и пие му отговорихме. Но надеждата за спасение се изпари, когато познахме, че гръмкият глас принадлежи на черния вожд Абрам — бившия преводач на съвета.
— Какво искаш? — бе въпросът, който зададоха по нареждане на главнокомандуващия.
— Преговори — бе краткият отговор.
— С каква цел?
— Искаме да прекратим войната.
Предложението бе толкова приятно, колкото и неочаквано. Какво ли означава? Дали индианците също гладуваха и бяха уморени от враждебните действия. Това бе доста вероятно. Иначе какви други причини можеха да ги карат да желаят да прекъснат войната така внезапно? Те все още не бяха разгромени, а напротив, бяха победили във всички досегашни битки.
Но можеше да има и други причини. Всеки миг очаквахме пристигането на Клинч. Куриери бяха достигнали до лагера да кажат, че бригадата е наблизо. С такова подкрепление щяхме да бъдем достатъчно силни не само да преодолеем обсадата, но и да нападнем индианците и да ги сразим. Може би те също знаеха, че Клинч се приближава, и бързаха да постигнат споразумение преди пристигането му.
Така изтълкува главнокомандващият предложението за „преговори“. Сега той се надяваше, че ще успее да нанесе решителния удар. Страхуваше се само, че неприятелят може да се оттегли, преди Клинч да се добере до полесражението. Примирието щеше да забави индианците и затова без колебание съобщиха на далечния парламентьор, че преговорите са добре дошли.
Уредена бе среща на парламентьори от двете страни, която щеше да се състои на разсъмване — трима индианци и трима от нашия лагер.
Пред укреплението се простираше малка поляна. На неколкостотин ярда по-назад започваше гората. Веднага щом се пукна зората, видяхме трима мъже да се появяват измежду дърветата и да се приближават към откритото място. Бяха индиански вождове, облечени в национални костюми — представители на противника. Познахме и тримата — Абрам, Коа Хаджо и Оцеола.
Те спряха един до друг с лице към ограденото място, извън обсега на мускетите.
Тримата офицери, които можеха да говорят езика на семинолите, бяха изпратени да се срещнат с тях. Аз бях един от офицерите.
Няколко секунди по-късно се намирахме лице с лице с враждебните вождове.
Преди да заговорим, ние си стиснахме ръце най-приятелски — поне привидно. Оцеола топло стисна моята ръка и ми каза със странна усмивка:
— Ах, Рандолф, приятелите понякога се срещат и във война, като и в мир.
Знаех какво иска да каже младият вожд, но можах да му отговоря само с многозначителен поглед, пълен с благодарност.
Видяхме да се приближава от лагера свръзка, изпратена със съобщение от генерала. В същия миг откъм гората се появи индианец, който вървеше толкова бързо, колкото и свръзката, и пристигна при нас едновременно с него.
Индианците бяха взели мерки да има равенство в броя на пратениците.
Преговорите започнаха веднага щом свръзката ни прошепна съобщението на генерала.
От страна на индианците говори Абрам на своя развален английски. Останалите просто показваха съгласието си, като кимаха с глава или казваха „хо“, докато несъгласието си изразяваха с отрицателния възглас „кори“.
— Искате ли вие, бледолики, да сключим мир — рязко запита негърът.
— При какви условия — попита водачът на нашата група.
— Условията са следните: да сложите оръжие и да спрете войната. Вашите войници да се върнат и да стоят във форта. Ние, индианците, да се върнем зад Ойтлакучи и отсега нататък да направим голямата река граница между нас завинаги. Ние обещаваме да живеем в мир и приятелски отношения с всички бели съседи. Това имаме да кажем.
— Братя — отвърна водачът на нашата група. — Страхувам се, че тези условия няма да бъдат приети от белия генерал, нито от нашия велик баща — президента. Упълномощен съм да ви съобщя, че главнокомандващият не може да приеме никакви други условия освен безусловно подчинение и незабавно обещание да се преселите.
— Кори, кори. Никога! — гордо възкликнаха Коа Хаджо и Оцеола в един дъх и с решителност, от която личеше, че нямат намерение да се предават.
Читать дальше