Майн Рид - Оцеола

Не след дълго аз вече съжалявах за своето прибързано великодушие. Генералът и пълномощникът едва ли бяха достигнали форта, когато внезапно виковете на боя секнаха и чух победоносния вик на семинолите „каха-куин“! Аз още чувах дивите звуци, когато шестима тъмнокожи мъже изскочиха от храстите и ме обградиха. Въпреки оскъдната светлина на звездите виждах лъскащи остриета, пушки, пистолети и томахавки. Оръжията се намираха наблизо и не можех да ги сбъркам със светулките, които бляскаха наоколо. Освен това до ушите ми достигаше и звънтенето на стомана.

Нападателите действаха мълчаливо, може би защото се намираха много наблизо до форта, а моите викове бяха скоро заглушени от удар, който ме повали на земята. Аз загубих съзнание.

Скоро дойдох на себе си. Индианците бяха все още наоколо, но не се държаха така заплашително, както преди да ме повалят. Напротив, те проявяваха съчувствие към мене. Един от тях бе поставил главата ми на коляното си, а друг се опитваше да спре кръвта, която шуртеше от раната на сляпото ми око. Останалите стояха наоколо и ме гледаха загрижено.

Държанието им ме изненада. Не мислех, че имат други намерения, освен да ме убият. Всъщност, когато се строполих от удара на томахавката и загубих съзнание, бях под впечатление, че съм смъртно наранен. Такова усещане не е рядкост у хора, които внезапно са загубили съзнание от удар.

Изпитах приятното чувство, че живея, че не съм тежко ранен и че хората, които ме заобикалят, нямат намерение да ми навредят. Те си говореха тихо, разглеждаха раната ми и явно бяха доволни, че не са ме убили.

— Ранихме те, но не е опасно — ми каза един от тях на родния си език. — Аз те ударих, халуук! Тъмно беше, приятелю на Изгряващото слънце, не те познахме. Мислехме, че си Ятика-клуко 101 101 Ятика-клуко — красноречивият оратор: правителственият пълномощник. Б.авт. . Неговата кръв искахме да пролеем. Очаквахме да го намерим тук. Той е бил тука. Къде отиде?

Посочих към форта.

— Халуук! — възкликнаха неколцина от индианците разочаровани. После се събраха настрана и започнаха да разговарят тихо.

— Не се страхувай — каза първият, като отново застана при мене. — Приятелю на Изгряващото слънце, няма да ти навредим повече. Но ти трябва да дойдеш с нас при вождовете. Те не са далеч. Ела!

Отново се изправих на крака и може би, ако бях направил отчаян опит, щях да избягам. Но този опит може би щеше да ми струва втори удар, дори и живота. Освен това учтивото държание на индианците ме успокои. Където и да ме водеха, чувствах, че няма защо да се страхувам. Съгласих се без колебание да ги последвам.

Червенокожите се наредиха в индианска нишка, поставиха ме в средата на редицата и тръгнахме през гората. Въпреки тъмнината ние лесно следвахме пътеката, по която бе поел водачът, и за известно време вървяхме бързо. Забелязах, че се движим към мястото, откъдето преди долиташе шумът на битката. Но сега беше тихо. Борбата явно беше свършила. Дори победителите вече не надаваха своето „каха-куин“.

Бяхме минали една миля, когато луната изгря. Гората не бе много гъста и аз ясно можех да разгледам индианците, които ме бяха пленили. Между тях познах един-двама, които бях виждал на съвета. Това бяха бойци от племето микосоки, привърженици на Оцеола. От това заключих, че той е един от вождовете, при които ме водеха.

Предположението ми излезе вярно. Скоро пътеката ни изведе на открито място сред гората, където се бяха събрали около стотина индианци. Малко настрана от тях стоеше по-малобройна група; тя се състоеше от вождове. Сред тях видях Оцеола.

На земята пред мене се откриваше необикновена кървава гледка. Наоколо лежаха трупове с пресни рани, от които течеше кръв. Някои от мъртъвците лежаха така, както ги бе заварила смъртта — паднали по гръб, с очи изцъклени срещу луната. Ножът за скалпиране бе свършил работата си. По черепите на труповете личаха белезникави петна с тъмночервени нишки. Това показваше, че е махната окосмената покривка на главите им. Индианците крачеха насам-натам с прясно одрани скалпове в ръце. Някои бяха закачили скалповете на дулата на пушките си.

Нямаше нищо тайнствено в това, което видях. Всичко ми бе ясно. Убитите мъже бяха от предателските племена — привърженици на Луста Хаджо и Оматла.

Вождовете, както бе уговорено с пълномощника, бяха тръгнали от форт Брук, придружени от специална охрана. Намеренията им бяха станали известни на патриотите; те ги проследили, нападнали ги по пътя и след кратка битка ги разгромили. Повечето от тях бяха загинали в борбата. Малцина бяха успели да избягат заедно с Луста Хаджо, а други, между които и самият Оматла, бяха паднали в плен — смъртта ги бе пощадила, за да умрат при по-тържествени обстоятелства.