Майн Рид - Остров Борнео

Отначало си помисли, че някой бе хвърлил камък.

Огледа се бързо и веднага забеляза тъмнозелена топка, покрита с дълги и остри бодли.

От пръв поглед разбра, че тя не бе хвърлена от някого, а бе паднала от дървото.

Несъмнено това бе едър плод, който, ако бе паднал върху главата му, сигурно щеше да го убие на място.

Той и Елена не бяха толкова глупави, че да останат на мястото, дето животът им бе застрашен така нелепо. Напълно бе възможно и други плодове да се откъснат само подир миг. Те хукнаха с всичка сила и се спряха, когато се почувстваха в безопасност.

Разгледаха отдалече зелената топка, която бе останала на пясъка до двете големи черупки, после вдигнаха очи към дървото — по него висяха още много такива топки със същите размери.

Колкото и силно да бе желанието им да разгледат отблизо плодовете, не посмяха да се върнат при черупките. Освен това ръката на Хенрих бе доста сериозно ранена. Сестра му вдигна ръкава на ризата и видя, че кръвта продължаваше да тече. Тя завика.

— Какво има? — попитаха Муртаг и Лало, идвайки тичешком.

Миг след това спокойният малаец си даде сметка за станалото.

— Дурион! — каза той, отправил поглед към дървото.

— Дурион… — повтори капитанът.

— Да, и грешката е моя, че не помислих по-рано за това и не ви предупредих! — въздъхна Лало. — Това е опасно! Много опасно! Ако тази топка падне върху главата на човек, с него е свършено. Уверявам ви!

Докато всички си задаваха въпроси, Муртаг се отдели и се затича към плода, за който първи път чуваше.

Лало го изгледа със скрита усмивка. Дали заради подигравките, които ирландецът му бе отправял понякога, искаше да си отмъсти? Или намираше, че лекомисленият, за да престане да се меси навсякъде, трябва да си опари ръцете достатъчно здраво? А може би искаше да се пошегува… Както и да е, неговият поглед светеше, пълен с ирония и злобен пламък, докато приятелят му бързаше към дуриона. Очакваше края на това действие с високомерно презрение.

Ирландецът не подозираше каквото и да било. Бързо се спусна върху плода, но веднага след като го повдигна, го изпусна, сякаш бе хванал току-що изваден от огъня картоф.

— Боже! — извика той. — Ръката ми е в кръв! Какво направих?!

— Внимавай, Муртаг! — едва сега се обади Лало. — Не гледай нагоре. Защото главата ти също може да се опари така!

Муртаг вдигна уплашено очи към клоните и се отстрани бързо.

Доволен от триумфа си, малаецът се отправи предпазливо към дуриона. Без да снема поглед от плодовете, които висяха над главата му, той набоде дуриона на дългия остър прът, с който си бе послужил при лова на мидата, и със силен замах го хвърли към брега.

Затича към него, извади дългия си нож и го забоде между бодлите. Отвътре се показа вкусната месеста паст на плода.

Всички си взеха по малко, но плодът не можа да ги засити.

Трябваше да се намери нещо за ядене: дивеч, риба яли черупчесто животно. Струваше им се, че мидата бе открита съвсем случайно. Лало бе загубил всяка надежда да намери друга.

Дурионът се оказа не само приятен на вкус, но и много хранителен, всички се почувстваха по-добре. Явно той можеше да замести всяка друга храна, но как можеха да си набавят по-голямо количество?

Стъблото на дървото бе право и гладко. На височина около двадесет и пет метра то нямаше нито клон, нито дори чеп, на който да си опреш крака. Въпреки това Лало можеше да се покатери, ако бе в нормално физическо състояние. Макар че страдаше по-малко от другите, той бе загубил много от своята сила и подвижност.

Наблюдаваше дървото и мислеше трескаво — как да измери на чин да обрули плодовете.

Внезапно светла и оригинална идея блесна в мозъка на капитан Редууд.

От кораба си бе взел стара пушка, с патроните на която можеха да се достигнат плодовете.

Той пристъпи веднага към действие.

Напълни пушката, прицели се там, дето плодовете бяха най-гъсто разположени, и гръмна.

Прицелът не бе лош: пет-шест плода се строполиха на земята. Вторият гърмеж събори още дузина и малката група се снабди с храна за около двадесет и четири часа.

Събраха предпазливо бодливите плодове и ги отнесоха под едно от съседните дървета.

Пренесоха и немногобройните неща, които бяха останали в лодката, тъй като решиха да се установят на това място.

Бе непоносимо горещо и нямаше какво да пекат, затова не накладоха огън. Задоволиха се само със зрелите дуриони. Като се нахраниха добре, Лало малаецът разказа някои подробности около дървото, на което трябваше все пак да благодарят за закуската.