Майн Рид - Остров Борнео

— Пак ще си говорим — настоя капитанът. — Не виждаш ли подробностите? Там, до големите набраздени стени? Хайде, Муртаг, по-бързо пали огъня, Тези миди имат силна миризма и не могат да се ядат сурови.

Муртаг се подчини.

Когато малаецът пристигна запъхтян под тежестта на странния дивеч, пушекът вече се бе вдигнал и огънят пращеше.

— Вземете, капитане! — каза малаецът, хвърляйки товара си на земята. — Ето ви мида, която ще стигне за всички. Тя е отлична и няма защо да се мъчим да я разтваряме. Огънят ще направи това.

Всички се събраха около огромното черупчесто животно и с любопитство започнаха да го разглеждат.

Бе наистина рядко мекотело, което се срещаше из моретата около Индия. Малайците го наричаха „сингапурска мида“. Лало малаецът бе намирал такива мили, дълги повече от метър и широки до петдесет сантиметра.

Той я вдигна с две ръце и я сложи над огъня. Наслага главни около нея и отгоре, докато я затрупа съвсем. Полепените водни растения започнаха да пукат, морската вода се пръскаше до клоните на дървото.

Не мина много време и Лало малаецът, който не за първи път приготвяше така сингапурска мида, съобщи тържествено, че яденето скоро ще започне. Това известие бе посрещнато с радостни викове. Всички се заеха да разравят жарта, помагаха си с една кука, която Муртаг донесе от лодката. Извадиха мидата. Насядаха около голямото мекотело и го нападнаха стръвно. Ни-кой не помисли да се помръдне от мястото си, докато не останаха само няколко парченца месо, полепени по черупките.

Като очистиха и последните останки, нашите приятели престанаха да усещат така остро болките от глада и се отпуснаха доволни.

След такова богато ядене бе естествено да си отдъхнат също до насита — целия следобед и цялата нощ. Трябваше да забравят непосилната умора.

Спаха добре, макар че постелка им бе само голата земя, а покривка — няколкото окъсани дрехи, които едва-едва се държаха на телата им.

Зората пристъпи лазурна и лъчезарна и заля Борнео с милиардите си брилянтни отблясъци.

Приятелите станаха, безкрайно учудени от душевната си и физическа бодрост.

Децата на капитана, Хенрих и Елена, бяха не само бодри, но и безкрайно щастливи. Имаха желание да обиколят навред и да разгледат околността: красивия пясъчен бряг, чист като сребро, синьото покривало на океана, което се сливаше в далечината с небето, великолепния пояс от скали, преграждащи възхитителен ръкав от водите, спокойни като езеро, ручея с прозирните плисъци прохлада, в които се мятаха странни риби, сетне големите дървета, навярно неизбродната гора, дето се забелязваха палми с широки корони… хилядите неща, които образуваха този очарователен тропически пейзаж.

Но преди да се хвърлят към тази необикновена красота, те изпитаха отново желанието да изядат колкото се може по-бързо още една сингапурска мида. Разбраха, че щастието няма да бъде пълно без добър нов обяд.

Уви, първият щеше да им бъде само спомен.

Гладът започна да ги мъчи отново. Как можеха да го задоволят?

Отговорът не бе никак лесен.

Отгоре на всичко нямаше кой да се погрижи — Лало бе отишъл да изследва тресавището, което бе посетил набързо. Муртаг бе край брега на ручея, зает с ловене на розови и златисти риби, а капитанът, въоръжен с пушката си, бе отишъл към гората.

Хенрих и Елена бяха останали сами под дървото, баща им не бе и помислил, че така ги излага на опасност. Той познаваше добре живота на остров Борнео и бе сигурен, че наоколо не може да има нито тигър, нито лъв. Ако бяха на Суматра, най-близкия остров до Борнео, или край брега на Малака, Конхинхина, Индустан, би се страхувал, че подобен звяр може да нападне децата му. Но по бреговете на Борнео човек не бе изложен на подобна среща. Ето защо капитанът бе препоръчал на Хенрих и Елена само да не се отдалечават от дървото.

Но те не можеха да изтърпят дълго да чакат. Скоро им стана безкрайно досадно, пожелаха страстно да се раздвижат. Огледаха се, за да видят дали няма да открият нещо, което да им послужи да седнат. Нямаше нито пън, нито голям камък наоколо. Брегът бе покрит само с чист бял пясък.

— Намерих! — извика внезапно Хенрих. — Виждаш ли черупките на вчерашната мида? Ти ще вземеш едната, аз — другата.

Той се наведе и започна да приспособява големите черупки за столове. Бяха седнали вече на тях, когато той усети, че нещо е паднало на рамото му и се търколи по черупката, оставяйки по нея дълги резки.