Виенето на свят и оригванията не преставаха, повръщанията ставаха все по-чести и мъчителни. Приятелите започнаха да разбират, че биха могли да намерят облекчение само в смъртта.
Не знаеха какво да правят.
Нямаха никакво лекарство. А и да имаха дори цяла аптека на разположение, как биха разбрали кое лекарство ще им помогне?
Луната се скри, а огънят, който не можеха да поддържат, разливаше наоколо мъртвешка светлина. Клетниците не се виждаха вече един друг. Чуваха само оплакванията н стенанията си.
Часовете се изнизваха безкрайно бавно и положението се влошаваше все повече. Смъртта се приближаваше с целия си ужас. След толкова тежки премеждия и битки с нея, нима щяха да бъдат победени по такъв глупав начин?
Към острите страдания скоро се прибавиха мъчителните мисли и несвързаните разговори. Техните мъки напомняха морската болест, но в най-силната й форма. Малко по малко се примириха с мисълта за гибелта си.
Ако морето можеше да дойде до тях сега и да ги залее, нито един нямаше дори да се опита да избяга. Какво от това, че ще се удавят? Тази мисъл премина през главите на всички и не учуди, и не развълнува дори юношите. Обратното, стори им се, че така смъртта щеше да ги избави по-бързо и щеше да бъде добре дошла.
Повръщанията продължаваха, спазмите ставаха още по-непоносими. Земята сякаш се разтваряше под краката им. Те се търкаляха по пясъка и призоваваха смърт-та — да сложи най-сетне край на агонията.
Капитан Редууд се грижеше не толкова за себе си, колкото за своите деца. С удоволствие щеше да иде в гроба, ако можеше да осигури с това спасението на своята мила Елена и на своя единствен Хенрих.
Но еднаква неотменна участ заплашваше всички. Тъй като нямаше никаква възможност за спасение, той искаше да помоли Муртаг и малаеца да му помогнат да изпълни последните си задължения спрямо своите рожби. Мисълта, ме ще останат на брега като плячка за хищните птици, го измъчваше. Когато не можеше да стори друго, той искаше поне да им осигури приличен гроб.
Въпреки непоносимите си страдания, той се довлече до Муртаг и до малаеца и ги помоли да изпълнят последната му молба.
Сетне тримата отправиха обща молитва, с която да-доха пълен израз на своето отчаяние, и настана дълбока тишина.
Капитанът, който започна да чувства вече, че умира, взе в обятията си своите деца, за да им даде последната си целувка. Братът и сестрата се държаха за ръце, доближавайки къдравите си глави върху бащината гръд.
От време на време силните болки изтръгваха дълбоки стонове от тях, но те правеха усилия да се владеят и да не увеличават мъката на нещастния си баща.
Той се помъчи да ги окуражи и обнадежди, но думите му прозвучаха театрално — как можеше, да се говори за живот, когато всички отиваха така бързо към смъртта!
Тогава започна да им говори за християнското смирение и за един по-хубав свят, където те скоро ще се озоват. Напомни им, че майка им е там, в този свят, и много ще се зарадва, като ги види, ще се съберат ръка за ръка. След толкоаа борби и лишения, опасности и страдания най-сетне те ще се намерят на другия, прекрасния бряг във вечен покой.
Така капитанът се мъчеше да отклони вниманието на децата си от ужаса на близката смърт.
Огънят отслабваше все повече и най-после угасна съвсем.
Купчината от сухите клони, които Муртаг бе струпал в навечерието, не бе далеч, но те нямаха сили, за да ги донесат. Освен това каква полза от такова усилие!…
Тъмнината нямаше да промени с нищо положението.
Само капитан Редууд съжаляваше за светлината.
Той искаше да види още веднъж лицата на д щата си, тъй като смъртната бледност скоро щеше да ги покрие.
Може би той щеше да запали отново огъня или щеше да помоли някой от приятелите си да направи това, ако, обръщайки очи към хоризонта, не бе забелязал Плода светлина.
Предвестник на деня!
Скоро слънцето щеше да се покаже, тъй като нощният мрак и зората в тези области бяха много кратки.
— Слава Богу! — промълви той с безкрайна благодарност. — Слава Богу!
Щеше да види отново своите непрежалими рожби.
Бледата ивица се разшири бързо и придоби златисто-жълт оттенък.
След малко лъчезарното тропическо слънце показа лъскавата си орбита над Целебското море.
Щом благодатните лъчи озариха високите клони на дърветата, нещастните корабокрушенци започнаха да се оглеждат на всички страни. Само погледът на капитана не се отделяше от лицата на Хенрих и Елена, които бледнееха вече смъртно.
Читать дальше