Майн Рид - Пръстът на съдбата

Изборът беше тежък, но неизбежен. Трябваше да подпише или да умре.

Младият художник не беше още толкова отчаян от живота, та да го пожертва така лекомислено. Той се наведе над масата и прибави към писмото си думите: Хенри Хардинг.

— Синьор Рикардо! — извика главатарят. Доги Дик влезе веднага.

— Знаеш ли да четеш? — каза Корвино, като му подаде писмото.

— Не съм много учен — отвърна изменникът, — но смятам, че знам достатъчно, за да разчета тези драсканици.

Той взе писмото, засрича го бавно и потвърди точността на превода.

Сгънато и пъхнато в плика, писмото бе адресирано под диктовката на синьор Рикардо. След това той получи заповед да върже отново затворника и да го върне в килията му.

Същата вечер писмото, което за малко не струва живота на Хенри Хардинг, бе изпратено в Рим по един селянин.

Цяла година беше изминала откакто Бел Менъринг отблъсна ръката на по-малкия син на генерал Хардинг.

Отново пъдпъдъкът свиваше гнездо в житата, кукувицата се обаждаше от високите дървета, а славеят изпълваше горичките с нощните си мелодии.

Планините Чилтърн, които обикновено посещавам всяка година, не се бяха променили. Не долових също и никаква чувствителна промяна в обществото, с което запознах читателя в първите глави на нашия разказ.

Срещнах госпожица Менъринг на един бал, с който се закриваше празненството на стрелба с лък. Тя беше все още царица на баловете от околността, макар че две или три млади момичета заплашваха да й отнемат скоро първенството.

Въпросът за нейната женитба беше по-рядко тема за разговор, отколкото преди дванадесет месеца, но нейната малка свита броеше винаги все същото число поклонници, като Хенри Хардинг бе единственият, който липсваше от колекцията.

Научих, че неговото място беше заето от брат му Найджъл. Това бе, впрочем, само едно предположение, което ми беше пошушнато по време на бала, на който присъстваше и самият Найджъл.

Тъй като познавах характера на младия човек, отначало не можех да повярвам, но към края на вечерта трябваше да се убедя във верността на мълвата.

Тези летни празненства, които продължават до късно през нощта, дават много по-голяма възможност за изява на кокетките от зимните балове. Разходките на двойки, които запълват паузите между танците, могат да продължат навън, по пясъчните алеи или по меката трева на горичките. Приятно е да избягаш така от запарената атмосфера на салоните, особено, когато имаш за събеседничка партньорката си по танц.

След като се бях измъкнал по този начин с едно младо момиче, спрях се до един величествен кедър, чиито разперени клони достигаха тревата до краката ни, като през деня образуваха около стъблото шатра от зеленина, а вечер — тъмна пещера.

Изведнъж приятелката ми се досети за нещо:

— От няколко минути се питах къде съм оставила чадъра си — каза тя. — А ето сега си спомням, че съм го забравила под онова дърво. Стойте тук — добави тя, пускайки ръката ми, — докато отида да го взема.

— Позволете ми да ида да го потърся аз.

— Няма смисъл — отговори пъргавата ми партньорка. (Тя заслужаваше този епитет поради начина, по който току-що бе танцувала галопа.) — Ще отида сама. Знам точно мястото, където съм го оставила — на един от дебелите корени. Хайде, господине, бъдете послушен! Стойте тук!

Като произнесе тези думи, тя изчезна под кедъра.

Тъй като не можех да се помиря с мисълта, че едно момиче влиза само в такова страшничко място, аз пренебрегнах нейната заръка, промъкнах се през клоните и се озовах под зеления купол.

Търсихме известно време, но напразно.

— Сигурно някой прислужник го е прибрал и го е занесъл вкъщи, където ще го намеря до шапката и мантото си — предположи моята приятелка.

Вече се връщахме, когато нова двойка се появи пред същия вход между клоните, през който бяхме минали ние.

Каква беше тяхната цел? Ние не можехме да отгатнем. Нашите намерения и действия през цялото време бяха съвсем невинни, докато за техните не бих казал същото.

Не зная дали и приятелката ми мислеше така, но някакво безмълвно съгласие ни накара да останем неподвижни, докато изчакаме отдалечаването на другата двойка. Тя може би бе привлечена под дървото от любопитство или под въздействието на някаква внезапна прищявка.

Ала се лъжехме. Вместо да излязат на светлината, колкото и слаба да бе тя, тъй като идеше само от звездите, новодошлите се спряха и започнаха разговор, който застрашаваше да трае дълго.