Майн Рид - Пръстът на съдбата

За легло му послужиха няколко папратови листа, постлани върху камъните, но той беше много уморен, за да се безпокои от това.

Събуди се едва когато слънчевите лъчи, процедили се през отвора на прозореца, огряха лицето му.

Той скочи на крака и огледа спалнята си.

Един поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че се намира в затворническа килия, защото каквото и да бе по начало предназначението на стаичката, пригодяването й за тази цел не можеше да се оспори.

Разположеният много високо прозорец беше толкова тесен, че през него едва би могла да мине котка. Освен това желязната пръчка, поставена отвесно на рамката, стесняваше още повече отвора.

Колкото до вратата, тя можеше да издържи всяко насилие. След десетминутен оглед на килията затворникът разбра, че за да избяга, трябва да разчита само на недобросъвестността на пазачите.

Хенри не можеше по никакъв начин да се осланя на такава възможност. Той дори не помисли за това и реши да изчака колкото се може по-спокойно събитията.

Беше гладен и би изял всичко, каквото би могло да попадне в устата му.

Той се ослуша, като призоваваше от все сърце пристигането на разбойника, натоварен да му донесе закуска.

Някой вървеше в коридора, но това беше пазачът, който крачеше напред назад пред вратата.

След един час, минал във все по-мъчително очакване, защото гладът му все повече се усилваше, други стъпки се смесиха с тези на часовоя.

Последва кратък разговор, ключът изскърца в ключалката, бравата щракна и вратата широко се отвори.

— Добър ден, господин Хенри! Хубава нощ прекарахте, нали? Капитанът ви поздравява и желае да ви види веднага.

Без да каже нито дума повече, Доги Дик хвана затворника за яката и като го повлече така грубо, както би постъпил някой зле настроен полицейски агент, го замъкна в апартамента на главатаря.

Както можеше да се очаква, това беше най-удобната част на къщата, но разкошната обстановка изуми младия художник. Мебелите бяха скъпи и добре изработени. Навсякъде имаше пръснати най-луксозни вещи — картини, грамадни огледала, стенни часовници, маси, огъващи се под тежестта на сребърни съдове, подноси, полилеи, свещници. Тези прекрасни предмети, наредени без много вкус, представляваха странна смесица от класика и съвременност и напомняха за някой антикварен магазин или заложна къща.

Сред блестящите скъпоценности стояха двама души, мъж и жена. Мъжът беше Корвино, главатарят, чието име затворникът чу за първи път от жената, която той наричаше Кара Попета — думата „кара“ беше само обикновено нежно обръщение.

Ние вече описахме Корвино. Попета, като съпруга на главатаря, заслужава също няколко думи.

Беше висока почти колкото самия Корвино и също така живописно натруфена. Дрехите й блестяха от перли, златни копчета и бродерии и благодарение на бронзовата си кожа, на черните си като гарванови криле коси, тя спокойно би могла да украсява някой индийски харем. Сигурно някога е била много красива. Когато се усмихваше, тя разкриваше два реда здрави и блестящи бели зъби, но те напомняха зъбите на някоя тигрица, готова да се хвърли върху жертвата си.

Някогашната красота на Кара Попета би могла да бъде още по-съвършена, тъй като нямаше още тридесет години, ако не беше белегът с мъртвешки цвят, който прорязваше напречно дясната й страна и обезобразяваше лицето й.

Ако очите й казваха истината, други, много по-дълбоки белези също бяха обезобразили душата й. Погледът, който тя хвърли на затворника при влизането му, би накарал Хенри да потрепери, ако бе разбрал значението му.

Но той нямаше време за размишления, защото още при неговото появяване, главатарят му заповяда да седне до масата.

— Безполезно е да ви питам дали знаете да пишете, господин художнико — каза разбойникът, като посочи с пръст перата и мастилницата. — Ръката, която умее да си служи с четката, трябва да знае също прилично да държи перото. Вземете едно от тях и пишете това, което ще ви диктувам, като го превеждате на родния си език. Знам, че можете да го направите. Ето подходяща хартия за целта.

При тези думи разбойникът посочи с пръст няколкото листа за писма, пръснати по масата.

Затворникът взе перото, без да има и най-малка представа, каква ще бъде темата на първия му секретарски опит. По всяка вероятност — писмо. Но до кого щеше да бъде адресирано то?

Той не остана дълго в недоумение.

— Най-напред адресът — заповяда разбойникът, след като Хенри се бе приготвил да пише.