Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

— В такъв случай какво трябва да правим? — попита невинно юношата. — Как да я съхраним, Бен?

— Мисля по това — положи на брадата си длан морякът, — скоро дъждът ще престане. В тоя пояс пороят налита внезапно, но не трае повече от половин час. А сетне слънцето пече много по-силно: под изгарящите му лъчи водата ни веднага ще се изпари. Ако не вземем нужните мерки!

— Господи помилуй! Как да попречим на тази напаст, Бен? — отново почти отчаяно пошепна юнгата.

— Чакай да помисля — каза морякът.

Замисли се дълбоко. Уилям впи поглед в него с трепет.

Радостта, която озари скоро лицето на Бен, го успокои. Желаният начин бе намерен.

— Ти виждаш, момче — каза Бен, — че водата в бризента се държи като в бутилка. Аз самият грижливо го насмолих, отнесох се към работата си грижливо и добросъвестно. И ето сега ще бъдем възнаградени за това.

— Разбира се.

— Нека всичко, което преживяваме, ни служи за урок! Добросъвестното отнасяне към работата е полезно за самите нас, виждаш, моите думи се оправдават. Слънцето вече гори и пали по-силно от преди. Да пием пак, а после ще запушим бутилката.

Уилям, който още не разбираше думите на приятеля си, се напи достатъчно. Бен също. После той посвети юношата в плана си. Идеята му бе много остроумна: Беше решил да направят от бризента нещо като мех, като съединят краищата му и ги завържат с връв. Това трябваше да бъде направено с голяма предпазливост, за да не се разлее скъпоценната влага. Колкото и да се мъчиха двамата да запазят всичко до капка, все пак проляха малко, но не съжаляваха, понеже запасът бе достатъчно голям. Бен държеше здраво с две ръце съединените краища на бризента, а Уилям метна въжето, на което предварително бе направил възел, стегна го с помощта на веслото. Дебелият бризент, пълен с вода, заприлича на корем на грамадно чудовище. Но беше необходимо да го затегнат, за да не прониква водата през горните гънки, и двамата го окачиха на едно от веслата, което служеше за мачта.

Ободрен от неочакваната небесна помощ, морякът се съвзе духом и реши да напрегне всичките си умствени способности и физическа сила, за да спаси и себе си, и момчето.

Имаха вода. При разумна употреба тя трябваше да им стигне за няколко седмици. Сега трябваше да намислят как да си набавят храна, необходима да поддържат живота си докато срещнат някой кораб. За друго спасение, разбира се, не можеше и да се мисли.

Около тях гъмжеше от риба. Но мъчно можеше да се хване тя без принадлежности за лов. Въпреки това трябваше да опитат щастието си. Заеха се с приготовленията за риболова.

Преди всичко трябваше да стъкмят кука и въдица. За радост, намериха в дрехите си няколко игли, от които успяха да направят кука. За да изобретят въдицата, разсукаха въже, а гъба направиха от парче дърво. Куршумът, с който Уилям напразно бе търсил облекчение от жаждата, послужи за тежест, а за примамка станаха костите и перките от уловената риба — вярно, тя бе незначителна, костите бяха съвсем оглозгани, но Бен се надяваше, че все някоя неопитна рибка ще лапне и тях.

Дъждът престана, ветрец не браздеше вече повърхността на океана, облаците изчезнаха и слънцето грееше отново ярко и палещо, както по-рано.

Бен се изправи с въдицата в ръка и затърси с поглед накъде да за-махне. Уилям, също с въдица, застана от другата страна. Нищо не предвещаваше сполучлив лов. Цял час те напразно очакваха няма ли да се мерне нейде люспесто гръбче. Изведнъж момчето извика весело и Бен се обърна към него.

Уилям бе видял риба и бе хвърлил въдицата. Но радостта му значително намаля, тъй като Бен не само не я сподели, но напротив, загрижено и недоволно сви вежди.

Какво означаваше разочарованият му вид?

Малкото създание, което се бе показало на повърхността, бе едно от най-красивите в рибешкото царство. Телцето му бе лазурно небесно; тъмносини ивици го обвиваха с правилни колелца.

— Не си струва да хвърляш въдицата, Уилям — каза Бен — рибата няма да дойде към примамката.

— Защо?

— Защото е заета с друго. Сигурен съм, че господарят и не е далече.

— Какъв господар?

— Лоцманът! Той я следва.

— За кого говориш, Бен?

— За акулата, моето момче. Тя не е далече от тука. Виждаш ли… ей я там… И не е сама отгоре на всичко. Две са! От най-едрия вид! Никога в живота си не съм виждал подобна двойка! Перките им са големи колкото платното на кораб. А лоцманът показва пътя… Главата си залагам, ако не идват право към нас!

Уилям погледна в същата посока и видя две тръбни перки, които стърчаха на няколко фута над водата. Той позна белите акули, които неведнъж му се бе случвало да вижда. „Лоцманът“ на няколко сажена от сала внезапно се гмурна, за да предупреди акулите, после заплува отново пред тях като им показваше пътя.