Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

Ще обясня накратко.

По-старият се казваше Бен Брас. Той беше най-порядъчният моряк на кораба. По-рано беше на кралска служба. Но веднъж, по недоразумение и злоба, нему, непорочния служител, бяха приписали чуждо престъпление. Той не бе могъл да претърпи тая несправедливост и бе напуснал службата. В порив на отчаяние Бен бе постъпил на „Пандора“, за което не бе престанал да се разкайва.

А юношата бе обзет от непреодолима страст към пътешествия. Той бе избягал от родната си къща и по една случайност бе попаднал на „Пандора“, като съвсем не бе знаел характера на този кораб. Жестоките обноски, на които бе подложен, скоро го бяха накарали да се разкае за необмислената си постъпка. Ако не беше дружбата с Бен Брас, който бе взел момчето под свое покровителство, положението му щеше да стане непоносимо. И единият, и другият не поддържаха близки отношения с останалия екипаж. Бяха решили при първия удобен случай да се измъкнат от положението си, което ги гнетеше, и да се преместят на друг кораб.

Но ето че гибелта на „Пандора“ не само не благоприятствуваше на намерението им, но и отдалечаваше минутата на освобождението им. Спасени с малкия сал, те бяха грабнали веслата, за да настигнат големия сал и да споделят с всички шансовете за спасение, макар и ефимерни, все пак по-реални, отколкото им изглеждаха върху тяхната черупка. На големия сал те прекараха няколко нощи и няколко дни, носени от променливия вятър ту напред, ту назад.

Но защо Бен Брас и малкият му приятел бяха останали отново сами? Защото озверените прегладнели хора бяха поискали да убият и изядат момчето, а Бен Брас го бе спасил с риск за собствения си живот.

Ето как стана всичко: оскъдните припаси, спасени от крушението, се изчерпиха бързо. Екипажът единогласно осъди на смърт младия юнга. Само Бен Брас се застъпи за него. Но той сполучи само да издействува малка отсрочка. Обещаха му да чакат до сутринта. През нощта, когато гъст мрак се спусна над океана, Бен Брас преряза въжетата, които свързваха двата сала, и се отдалечи с момчето от опасните спътници.

Когато течението ги отнесе на доста голямо разстояние, те налегнаха здраво веслата. Цялата нощ плаваха срещу вятъра. Най-сетне, на сутринта, решиха да си отдъхнат. Морето бе спокойно. Враговете не можеха да ги настигнат. Между тях имаше разстояние поне десет мили.

Вълненията от последните дни и умората бяха сломили момчето. То се изтегна на едно от платнищата и заспа мигновено мъртвешки сън. Бен Брас, понеже се боеше от преследване, втренчено се вглеждаше в далечината. Като разгледа внимателно всички точки на хоризонта, особено на изток, морякът погледна нежно към спящото момче.

— Бедното! — пошепна си той. — Съвсем се разсипа. Прочее, това е напълно естествено. Не е лесно да преживееш такава седмица. Нека отпочине добре и тогава ще натиснем веслата. Не дай Боже да паднем в ръцете на ония, ще го изгълтат и няма да се задавят, а аз ще им стигна за една закуска.

Морякът се отвлече за няколко минути, но мисълта му заработи с кова сила. Говореше си и следеше хоризонта:

— Разбира се, при обратен вятър, те няма да ни догонят. Но ако се продължи затишието, ще се заловят за веслата. Имат много ръце. Тогава няма да им избягаме!

— О, Бен! Скъпи, Бен! Спаси ме! — Гореща молба се изтръгна от спящото момче.

„Бълнува!“ — помисли си морякът. — „Мисли си, че го залавят като миналата нощ. По-добре да го събудя.“

— Искат да ме убият и изядат! Спаси ме, Бен!…

— Не се бой, Уилям. Ставай, момчето ми!

— Ти ли си, Бен? А къде са ония зверове?

— Няколко мили зад нас. Ти ги сънуваше и аз те събудих.

— И много добре си направил. Струва ми се, че все още съм в лапите им!

— Не си и не се бой! Кълна се, ще се допрат до теб само когато прекрачат през моя труп!

— Скъпи Бен! Ти си толкова добър! Рискува живота си, за да ме спасиш. Как ли ще ти докажа своята благодарност!

— Стига, Уилям. Няма за какво да ми благодариш. Но ако ни е съдено да умрем, предпочитам да бъда изяден от акули, отколкото от себеподобни. Не падай духом, ободри се! Вярвай в Провидението! Може би всевиждащото око на Небесния Цар е обърнато сега към нас. Бих искал да се помоля, но не мога… никога не са ме учили на молитви. А тебе?

— Аз знам „Отче наш“. Искаш ли да се помоля?

— Разбира се. Казват, че тази молитва е най-хубавата. На колене, момче.

Юнгата послуша и прочете молитвата. Морякът преви колене наред с него, сгъна набожно ръце на гърдите си и се унесе в молитвен екстаз. След заключителното „амин“, произнесено с тържествен глас, Бен седна при веслата с надежда: