Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

Той съжаляваше, че не може да запали огън и да изпече един тунец. Искаше много да угоди на своето малко протеже. Понеже това бе невъзможно, даде на Лали своята порция вино.

Като се подкрепиха горе-долу, приятелите започнаха да споделят надеждите и опасенията, които ги вълнуваха.

— Някакво чувство ми подсказва — рече Бен, — че скоро ще стигнем до земя или ще срещнем кораб, не знам защо тая мисъл тъй здраво е заседнала в главата ми. Може би защото успешно избегнахме до сега опасностите, които искаха просто да ни довършат. Аз твърдо вярвам — Провидението ни покровителствува!

— Така е, капитане, не бива да падаме духом! — каза Снежко.

— Всевишният ни изпрати хвърчащите риби, които ни спасиха от смъртта. Да, Снежко, ти можеш да приказваш колкото си искаш за дяволи и призраци. Аз винаги ще твърдя, че има Някой Висш, че този Висш е Христос Бог! Той е навсякъде! Той изпрати храната и бурята, благодарение на него се срещнахме с вас, за да съединим силите и си помогнем срещу опасността, която, прочее, е напълно заслужена заради лошите ни постъпки…

— Това, което казваш, капитане, е донякъде истина, донякъде — заблуждение. Виновни сме, че постъпихме на разбойническия и нещастен кораб „Пандора“, но лошите постъпки не са наши. Те, моряците на „Пандора“, са виновните, не ние.

— Не знам, Снежко, така или иначе, ние също сме екипаж на „Пандора“, кой знае, може би вече единствен в океана, но навярно имаме заслуги, заради които Небето ни покровителствува. Ето защо трябва да бъдем признателни, особено след всичко онова, което се случи днес, и да благодарим на Всевишния!

— Да прочетем молитва — каза Лали.

— Уилям ще направи това за нас — каза Бен, — започвай, момко.

Уилям преви колене, другите последваха примера му.

След молитвата Снежко, Уилям и Лали отидоха да си отдъхват, а Бен седна при кормилото. До него той прекара, без да мигне, дългите нощни часове. Вятърът продължаваше да духа в същата посока и салът: се движеше бързо напред. Лека мъгла се вдигна над океана и закри звездите. Благодарение на това бе невъзможно да се определи посоката. Но Бен предполагаше, че вятърът не се е изменил и се ръководеше от него, за което не стана нужда да се разкайва.

Малко преди разсъмване Снежко смени Бен след като получи необходимите наставления. На свой ред Бен легна да си почине. След пет минути вече спеше дълбоко. А Уилям и Лали сигурно сънуваха бащините си домове. През цялото време на „първата стража“ Снежко изпълняваше точно задълженията си. Бе напразно да се вглежда в тъмнината с надежда да зърне корабно платно. Най-големият кораб би минал незабелязан поради мъглата, дори и на една миля. Затова негърът не напрягаше зрението си, но точно изпълняваше заповедта на „капитана“ и внимателно се прислушваше към най-лекия звук. Много често се случва два кораба да се разминат в пълно мълчание, без да се забележат — върху това мислеше Снежко.

Но ето, настана утрото и той не чу нищо друго, освен шума на вятъра, който надуваше платното, и плясъка на водата, която се биеше с празните бурета, привързани към „Катамаран“. Когато се показа първият слънчев лъч и освети хоризонта, Снежко видя нещо, което ускори течението на кръвта по цялото му тяло и накара сърцето да заудря силно в мощните му гърди.

Той се изправи рязко, пусна кормилото и потъна в съзерцание.

Какво можеше да го заинтересува до такава степен?

Беше видял земя!…

Той, разбира се, веднага реши да разбуди другарите си. Но запази дълбоко мълчание, тъй като не вярваше на очите си, страхуваше се да не би да вижда мираж.

Макар познанията му по география да бяха много ограничени, той знаеше все пак, че в тази част на Атлантическия океан няма и не може да има никаква земя.

Снежко не бе слушал да има остров, или голяма скала, нито дори пясък насам. Това не можеше да бъде, според него, нито остров „Възнесение“, нито остров „Св. Павел“. Ни единият, ни другият трябваше да се намират на пътя на „Катамаран“. Но скоро той вече не се съмняваше, че пред него се простира земя. Не след дълго, като се убеди окончателно, разбуди съвсем приятелите си с вик:

— Земя! Ставайте!

— Земя ли? — повтори безкрайно учуден и още сънлив Бен.

— Къде? — в един глас викнаха Уилям и Лали. — Къде виждаш земята!

— Ами ей насреща… Гледайте!

— Дявол ме взел — каза Бен, — ако това не прилича на земя. Та това е остров! Изглежда малък, но все пак остров! Аз не се лъжа никога в подобни случаи!