Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

Гръбните плавници на акулата стърчаха над водата. Тя и Снежко образуваха двата ъгъла на един триъгълник, върхът на който беше Бен със своя товар.

„Катамаран“ почти не се движеше, а негърът и акулата се приближаваха по страничните линии с всичката достъпна за тях бързина.

Акулата бе задминала „Катамаран“, но когато, бе чула плясъка във водата от падането на Лали, бе разбрала със свойствения си инстинкт положението и се бе върнала.

Като видя негъра, тя се запъти към него. Но като че ли и се хареса погледа, на противника, което ще рече смелия му вид, и подир минутно колебание се отправи към Лали и Бен.

Морякът-капитан не бе в състояние с товара си да окаже съпротива. Негърът съзнаваше това и бързаше лудо.

Не бе възможно да се намери по-опасен враг от негъра в подобна борба. Той плуваше като лебед, а стоеше под водата като риба. При това не за първи път му се случваше да се сражава с акула в нейната родна стихия. Винаги бе излизал победител.

Сега лошото бе това, че акулата го бе изпреварила, а той не можеше да се състезава с нея по бързина. Тъмният плавник на гърба и разсичаше водата в права линия. Тя не губеше от погледа си нито за миг своята плячка. За голямо отчаяние на негъра триъгълникът все повече се скъсяваше.

— Лали! О, Лали! Горката Лали! — крещеше жалостно Уилям. — Бен, скъпи Бен, заклиням те в Господа Бога, спаси я! Плувайте надясно, аз ще плувам между вас и акулата!

Бен губеше сили от преумора и за минута изчезна под водата. Но ето че изплува, подчинявайки се безпрекословно на заповедите на Снежко. Той не знаеше, че към него се е насочила акулата, плавниците на която не се забелязваха в права посока. Като видя, че Снежко се хвърли във водата, капитанът на „Катамаран“ си помисли, че акулата може би е все още наблизо, но без предупрежденията на негъра не можеше да знае от коя страна се намира тя. Тутакси послуша готвача и обърна надясно, плувайки с последни усилия с една ръка. Тя, разбира се, бе необикновено силна и за няколко минути положението се промени — вместо триъгълника, се получи права линия. Акулата бе на единия край на тази линия, капитанът и Лали на другия, а Снежко в средата.

При тази промяна акулата изгуби предишното си предимство. Вместо уморения плувец нейният противник сега бе силен и въоръжен, и се чувствуваше във водата добре като нея — можеше с часове да се държи на повърхността, а под водата толкова, колкото всяко земноводно. Но той не смяташе да се спуска под водата. Искаше колкото може по-дълго да се държи над нея, понеже опасността бе именно пред самите му очи Да не забравяме, че знаеше отлично особеностите на всяка порода от това „семейство“. Знаеше, че за да овладее даден предмет, акулата трябва да бъде над него, в противен случай тя се принуждава да се обърне на гръб или на една страна, според положението на плячката. Ако и двамата са над водата, акулата се принуждава да направи пълно обръщане, с корема нагоре. Това се обяснява с положението на устата и строежа на челюстите. Снежко добре знаеше това, не по-зле от търсачите на бисери в Калифорнийското море, които изобщо не се плашеха от акули. Снежко бе виждал как с просто късо дърво, заострено от двете страни, те се спускаха безстрашно в дълбочините, в случай на нападение причакваха акулата да отвори грамадната си уста и бързо натъпкваха дървото между челюстите й. Раните, които се образуваха при затварянето на устата, довличаха на акулата сигурна смърт. Но имаше един род акули, с които борбата не се водеше така лесно, поради това че трудно се разпознаваха. Те внушаваха голям страх на моряците и рибарите, бяха известни под името tintoreta.

Всичко, свързано с акулите, знаеше Снежко и най-вече това, че сражението сега бе неизбежно. Чудовището, изглежда, твърдо бе решило да си похапне човешко месо. Черната кожа на негъра разпалваше особено алчността му след като бе изтървало двамата бели. Къдравата глава на негъра сега бе на някакви двадесет-тридесет сажена. Човек, несвикнал с подобна борба, би замръзнал от ужас. Но Снежко плуваше към нея съвсем спокойно, твърдо уверен в победата.

Уилям, седнал на кърмата на „Катамаран“, следеше със замряло сърце всяко движение на своя приятел. Видя как той извади ножа от ножницата и го стисна със зъби, но какъв способ щеше да употреби в борбата още не можеше да се предвиди.

Акулата, въпреки лакомията си, е надарена с инстинкт за самосъхранение. Както и тигъра, тя знае дали ловът ще и се отдаде лесно, или ще има работа със сериозен противник.