Майн Рид - Гаучото Гаспар

— Затова ще отида в града по тъмно — отговори гаучото. — Смятам да проникна там утре вечер след залез слънце. Индианците ще прибират добитъка и няма да забележат пришълеца.

— Да речем, че се промъкнеш незабелязан от никого — разпитваше Лудвиг. — А после какво?

— После зависи от обстоятелствата. Както потръгне. Само знайте, че Гаспар не е такъв, че да завре ръка в гнездо с оси, без да е сигурен, че ще намери мед.

— А сигурен ли си в това? — попита Сиприано, в чиито очи блесна надежда.

— Разбира се, че съм сигурен. Иначе щяхме да си вървим право вкъщи. Но аз се надявам, че ще се върнем вкъщи само със сеньоритата.

— По-скоро бил предпочел аз самият да отида в града и да умра там, отколкото да се върнем без Франциска! — извика Сиприано.

— Успокойте се, млади господине! — спря го Гаспар. — Ако моят план сполучи, няма защо да отивате в града, нито да умирате. Само дано успея да намеря един познат индианец, когото веднъж спасих от смърт. Той беше болен и аз му дадох лекарство, което взех от Халбергер. Болният оздравя и се закле, че ще ми бъде вечно благодарен и че ако някога стане нужда, той на драго сърце ще ми помогне. След това много се сприятелихме. На него може да му се вярва. Той не е прост индианец, а от главатарите и се ползва с известно влияние сред червенокожите.

— Аз също имам познат тоба, който навярно ще ни помогне, ако успеем да влезем във връзка с него. Това е братът на Нансена, Каолин — спомни си Лудвиг.

Сиприано учудено го погледна. Той също познаваше младата индианка и нейния брат, но го учуди това, че Лудвиг произнесе името й, сякаш беше мислил за нея. Наистина младият естественик мечтаеше за девойката, макар че никога на никой не беше издавал тайната си.

— Помниш ли колко неразделни бяхме с Каолин? — продължи той, без да забелязва любопитния поглед на братоачед си. — Заедно ходехме на риболов. Мисля, че той би взел сега моята страна против Агуара.

— Толкова по-добре — каза Гаспар. — Ако не намеря моя приятел, ще се обърнем към вашия. Ще останем тук до утре вечер. През това време ще се преоблека. Щом се стъмни, ще отида да поскитам около колибите като другите червенокожи и ще намеря моя пациент. И тъй като не е кой да е, това няма да ми бъде трудно. Ще го помоля да ми помогне да изтръгнем Франсиска от ноктите на Агуара.

Планът на Гаспар се видя на приятелите напълно приемлив и осъществим.

Изведнъж те чуха шум от приближаващи се стъпки. Сянката на скалата падаше върху пътеката и пречеше да се види кой идва. Малко по малко в полумрака се обрисува фигура, загърната в нещо бяло и въздушно. Беше жена, или по-точно девойка. Когато излезе от сянката и лунната светлина освети прекрасното й лице, Гаспар и Сиприано веднага я познаха, но не казаха нищо. Лудвиг обаче не можа да се сдържи.

— Нансена! — възкликна той.

Уплашен, че Лудвиг ще заговори високо, Гаспар го хвана за рамото. И тримата, замряха, неподвижни като сфинксове.

Младата индианка вървеше като че ли очакваше да срещне някого. Така младата сърна плахо излиза от гората, чула зова на елена.

Когато тя се отдалечи, Гаспар прошепна:

— Навярно отива на среща.

От тези думи на Лудвиг му стана неприятно.

— Нека да отиде на уговореното място. По-добре да я спрем на връщане. А къде е той? Как може да кара да го чакат! Аз не съм правил така… Шшт! Спря се.

Девойката спря между гробовете, като изпитателно се вглеждаше в тъмнината и се ослушваше. След като не видя никой и не чу стъпки, повика отначало тихо, а след това по-високо:

— Шебота!

— Това не е името на нейния приятел — измърмори Гаспар, докато Лудвиг облекчено въздъхна.

И двамата бяха чували по-рано името на гадателката.

— Тя вика старата вещица! — продължи Гаспар. Защо ли й е притрябвала на такова място и в такъв час? Навярно се е скарала с любимия си.

Чу се някакъв шум, въздишки, кашлица. Тези звуци идеха някъде отдолу. По пътечката се изкачваше някакво човешко същество. То сякаш пълзеше на четири крака. Девойката го видя и позна в него Шебота. Мълчаливо тя я очакваше на площадката.

Като продължаваше да охка и стене и като се спираше от време на време, за да си поеме дъх, старата врачка мина край нашите приятели и приближи към девойката. Луната ги освети и двете. Контрастът беше необичаен. Шебота имаше костелива фигура. Нансена беше възхитителна със своята младост и красота: стройна като палма, с правилни черти на лицето, с чудни очи. Ние знаем вече какво я водеше тук.