Майн Рид: Дяволския остров

При слизане от кораба в Нашвил се сбогувах с нея, като не мислех, че някога отново ще я видя. Тя живееше на шестдесет километра от Нашвил, но разбира се, не ме покани да посетя техния дом.

След тези обяснения читателят няма да се учуди, че при споменаване името на мис Уудли от моя спътник подскочих от мястото си и започнах да гледам на него с нов и пораснал интерес.

— Да, да — отговорих, — аз пътувах на един параход с мис Уудли.

— Бях почти уверен, че съм ви познал. Видях ви набързо в Нашвил, след това много ви описваха пред мен. И най-после, струва ми се, само вие сте способен да измислите такова пътуване. Случаят е искал да излезем в един и същи ден, да се настигнем по пътя, останалото направих аз. Надявам се, ще ме извините, ако съм бил нескромен.

— Напротив, много съм ви благодарен — отговорих аз.

Но мен ме занимаваше главно въпросът, откъде моят спътник познава прекрасната пасажерка от „Султан“. Помислих си, че може би е неин съсед, и това обясняваше думите му, че вече е слушал за мен.

Не се решавах да помисля, че може да е неин годеник. Бе много хубав, за да ми бъде приятно едно такова предположение. Преди да успея да го запитам за това, той сам ми отговори косвено.

— Много се радвам, че приехте поканата ми. Сестра ми също ще се радва да ви види.

— Вие сте брат на мис Уудли?

— Да, по-малкият. По-големият, Хенри, не живее тук. Той има плантация по Мисисипи, при Уинсбург. Сестра ми прекарва зимата там, а летните месеци живее с нас.

С тайна радост веднага си помислих, че лятото още не е свършило.

Яздехме един до друг в ситен тръс. От време на време си подхвърляхме думи като стари познайници. Никога не бях изпитвал такова силно желание да посетя памучна плантация и да се запозная с всички подробности по отглеждане на памука.

Часове вече все чаках спътникът ми да влезе в някоя от вратите по пътя ни, украсени с любопитни надписи, водещи ту в хасиенда, ту в плантация, ту в някое жилище. От дълго време вече яздехме, а той и не мислеше да свива от пътя.

— Дълго ли ще пътуваме? — попитах аз колкото се може по-равнодушно, за да скрия нетърпението си.

— Още е далече. Най-малко петдесет километра. Ако не спираме никъде, ще стигнем късно през нощта. За да избегнем това, бих ви предложил да нощуваме в Колумбия.

— А тя далече ли е?

— Не е близо. В тази част на страната няма подходяща земя за отглеждане на памук. Тук е много на север и както ви казах вече, студът често пъти убива младите дървета. Плантацията на баща ми се намира доста далече от големия път, край един от потоците на Дук. Там почвата е хубава. Едно не е удобно — много далече трябва да извозваме реколтата до някое пристанище. Тази година искахме да изпратим всичкия памук в Ню Орлеан, на собствен кораб. Баща ми смята, че икономиите, които ще донесе такъв превоз, ще покрият разходите по направата на кораба, и вече го поръча. През средата на нашите имоти минава доста дълбок приток — по него платноходът може да се спусне до Дук. А оттам вече не е трудно да се стигне до Охайо и по-нататък по Мисисипи. След прибирането на памука негрите нямат никаква работа и пет-шест души от тях, водени от опитен лодкар, могат да закарат стоката до Ню Орлеан без големи разходи. Най-близкото пристанище до нашата плантация е на тридесет километра. На една кола не можеш да натовариш повече от четири денка, а ние събираме до сто и петдесет. Помислете си каква върволица от коли става!

Всички тези подробности толкова ме заинтересуваха, че аз почти съвсем забравих другата примамка, която ме привличаше към плантацията.

В този начин на работа имаше нещо оригинално, чисто по американски. Цялата реколта, произведена в плантацията, заобиколена с гъсти непроходими гори, се откарва на повече от хиляда и двеста километра. И не по железница, не с параход, не чрез комисионер, който взима известен процент от печалбата, а със собствените средства на земеделеца. По този начин тя преминаваше направо от производителя към потребителя. Къде другаде ще видиш това, ако не в Америка?

Замислен над тази важна и интересна политикоикономическа задача, разрешена толкова просто, за малко забравих своя спътник. Силният му глас ме откъсна от мислите ми.

Бе поздравил един ездач, идващ насреща ни. Видът му подсказваше, че пътува отдалече: пот и прах покриваха коня му, към седлото бяха привързани две малки платнени куфарчета. Изглеждаше на около двадесет и пет години. Ала чертите на лицето му и целият му вид показваха по-голям опит, нещо нерядко срещано в югозападните страни.