Майн Рид - Златната гривна

— Ах, извинете ме, моля ви! Взех ви за…

— …любезния капитан Джим… — продължи Армстронг не без горчивина в гласа. — Повярвайте, мис Дашууд, вече съм в отчаяние, че причиних това недоразумение… но веднага си отивам и за нищо на света не искам да…

Докато казваше това, той бързо взе шапката си и тръгна към вратата. Но девойката го спря.

— Останете, моля ви се. Аз не съм сама тук, а ще излезе, че ви пропъждам. Вие навярно сте дошли заради полковника?

— Явих се по негова заповед — каза сухо капитанът, — но щом веднъж сме се срещнали, бих искал да се обясним.

Беше застанал пред вратата така, като че ли преграждаше пътя й за отстъпление.

Този тон и жестовете, които съпроводиха думите му, предизвикаха силно вълнение у мис Нети. Тя пребледня и с лека досада каза:

— В такъв случай постарайте се да бъдете лаконичен. Долу ме чакат вече приятелите ми…

— Вашите приятели?! — извика той с горчивина. — Беше време, мис Дашууд, когато вие ме смятахте за един от най-близките си приятели, а и аз от своя страна ви смятах за добър, верен… за най-верен свой приятел. А сега… — той замълча.

— Какво сега? — попита тя, като тропна с крак, обзета от някакво детинско нетърпение.

— Сега не зная какво да мисля. Вие, както изглежда, сте се превърнали в мой неприятел. Във всеки случай проявявате към мен такова равнодушие, че това, това… ме докарва до отчаяние. Човек може да си помисли, че някаква пропаст е зинала помежду ни. Нали няма да сметнете за нахално желанието ми да узная причината за този обрат?

Огънят се разгоря и неговият блясък освети сериозното лице на младия човек, който говореше според силите си сдържано, но не успяваше да прикрие тъгата си.

Мис Дашууд се замисли и отговори така, като че ли се отбраняваше:

— Лъжете се, господин Армстронг, уверявам ви. Според мен нищо не се е променило между нас. Пък и откъде може да се появи между нас онова, от което се оплаквате?

— Питате откъде? Та нали точно това искам да науча?… В себе си не мога да открия причината… Кълна ви се, Нети, не си спомням нито с дума, нито с дело да съм изменил на онова искрено приятелство, което някога имахме. Дори мисля, че заздравих това приятелство с един малък залог.

— Залог ли казахте? — тя поклати глава недоверчиво. — Какъв беше този залог?

— Не ми се иска да вярвам, че сте забравили това!…

Тя не отговори веднага. Приближи до камината, грациозно седна на табуретката до голямото тежко кресло и със смях каза:

— Сигурно има някакво недоразумение…

— Да, разбира се, какво друго освен недоразумение! — извика той с внезапно появил се порив в гласа. Къде се бяха скрили горчивината и сухото му изражение? Лицето му за миг се проясни, гласът му беше пълен с нежност и любов. — Мога да ви кажа, мис Нети, кое създаде печалното недоразумение. Глупакът се помами по примамливата външност и си въобрази, че тя предполага и прекрасна душа. Той предпочете лице без сърце и не оцени приятелството и искрената привързаност. Когато заблудата падна от очите му, беше твърде късно… Беше изгубил и онази, която украсяваше с измислени и несъществуващи добродетели, и другата, която му беше истински скъп приятел.

И той отправи към седящата пред него Нети внимателен и питащ поглед.

— Говорите твърде загадъчно — каза леко изчервена тя, — а аз не съм много силна в гатанките.

Преди това потърси с пръсти нежната верижка, която висеше на шията й, и хвана с малката си ръка медальончето, което беше закачено за нея.

— Признайте ми, беше ли много огорчен господинът, когато изгуби приятелството на момичето, а в порасналата госпожица срещна студенина? Тя наистина е лекомислена и безжалостна, нали?

— Така е — отговори той с едва прикриван гняв, — лекомислена и безжалостна! Защо, вместо да разсее недоразумението, тя продължава да се шегува и да се подиграва с едно истинско дълбоко чувство? Така, както си играе с играчката, закачена на тази верижка!

Едва сега тя намери ключ към трудната задача и разбра, че вече не може да се измъква с неразбирането, което показваше досега.

— Но защо така? Аз много ценя тази, както благоволихте да я наречете, играчка, защото съм я получила от приятеля си.

Франк трепна така, като че ли го прониза стрела на сиукс.

Последната й дума го промени отново.

— Мис Дашууд! — извика той. — Ще бъде ли твърде нескромно, ако попитам какво държите в ръката си?

— Няма да е нескромно — каза тя и стисна още по-здраво медальончето. — Това е дреболия, която няма никаква цена във вашите очи и сигурно не струва повече от откъснато медно копче.