Майн Рид - Ловци на растения (Приключения сред Хималаите)

— Вържи го за опашката!

— Не — отговори Гаспар, — не за опашката, защото тогава той няма да тръгне наникъде. Но нека го вържем с каишката за врата така, както обикновено го връзваме. Това ще бъде много по-добре мене.

Речено-сторено. Снеха каишките от роговете за барут и от чантите и направиха доста дълъг ремък, единия край на който завързаха около врата на кучето и му подвикваха да върви напред.

Гаспар държеше ремъка, а другите го следваха по гласа.

Така те изминаха повече от стотина ярда, когато кучето започна да скимти, после да лае, както правеше при откриването на някаква следа; и само след минута-две то изведнъж се спря, сякаш някой го закова на място.

Ремъкът се опъна силно и Гаспар усети, че кучето отскочи напред и захапа нещо. Той се наведе и захвана да опипва земята пред себе си. Вместо твърдите студени камъни ръцете му напипаха дял куп дълга, рунтава козина.

Уви! Пак разбити надежди! Вместо да ги изведе навън от пещерата, Фриц ги беше върнал отново при трупа на мечката.

И тримата бяха дълбоко разочаровани, особено от това, че след като кучето пристигна веднъж на мястото, където беше убита мечката, отказваше да върви по-нататък. Колкото и да го заплашваха с викове, колкото и да го насърчаваха с ласкави думи, то не искаше да се отдели от трупа. Дори и тогава, когато Гаспар го взимаше на ръце и го отнасяше встрани, то всякога се връщаше на същото място. Това много ядосваше ловците.

Ядосваше ги отначало; но след като поразмислиха малко, настроението им постепенно се подобри и те стигнаха до заключението, че това поведение на Фриц съвсем не е случайно. Тази мисъл особено занимаваше Карл; според него тук се намесваха ръката на провидението и същата тази ръка щяла да ги изведе от мрачния затвор, в който те така безразсъдно бяха попаднали.

Думите на Карл подействаха ободрително; той изтъкна какво голямо щастие бе за тях, че са намерили трупа на мечката. Ако това не бе се случило, те нямаше да имат какво да ядат и както би трябвало да се очаква, скоро щяха да умрат от глад.

Сега обаче щом са при трупа на мечката, те бяха осигурени с достатъчно прясно месо за няколко дни, а в това време може би щяха да успеят да се измъкнат от пещерата. Ще трябва, разбира се, да се погрижат да не загубят мястото, където се намираше трупът; накъдето и да тръгнат, ще трябва да оставят след себе си някакви знаци, по които да могат да се върнат на същото място.

За тяхно щастие в пещерата имаше вода. На много места тя капеше от скалите в достатъчно количество, за да могат да пият, колкото си искат; а надалеч бяха преминали и малко поточе, което шуртеше в една от галериите. Ловците бяха сигурни, че можеха пак да се доберат до него и следователно не се безпокояха за вода.

Сега ги занимаваше въпросът: колко време ще мине докато намерят изхода, и колко време могат да преживеят с месото на мечката?

Това, че намериха убитата мецана, ги изпълни с нови надежди. И когато насядаха около трупа й, за да се хранят, те се почувстваха по-щастливи, отколкото тогава, когато я бяха повалили.

Докато се хранеха, наоколо беше толкова тъмно, че можеха да нарекат това ядене вечеря; но тъй като не бяха яли нищо, след като закусиха, а оттогава беше изминало много време, макар и да не знаеха точно колко, те нарекоха тая първа гощавка с мечото месо обяд.

Никога досега те не си бяха приготвяли тъй лесно друг обед или друга вечеря, защото сега месото изобщо не беше сготвено; нямаше огън, на който да го сготвят.

Но те не бяха придирчиви. Бяха се изминали доста часове, откакто закусиха, и то твърде скромно. Преди Карл и Гаспар се бяха въздържали да ядат несготвена храна, но сега, като почнаха да примират от глад, суровото месо на мечката им се стори доста вкусно. А за Осару това беше вечеря. Неговият стомах не беше чак толкова претенциозен и индусът отдавна беше изгълтал обеда си. Така че, когато двамата братя започнаха да се хранят за първи път, Осару се хранеше за втори.

Карл и Гаспар ядоха с такава охота, като че над главите им блестеше позлатен полилей с десетки запалени свещи. Но може би по-добре беше, че нямаше светлина. Техният обяд се състоеше от огромните мечи лапи, тия „вкусни хапки“, за които всеки ловец може да ви каже, че варени, печени или сурови те никак не са лоши за ядене.

Щом се нахраниха, и тримата се отправиха пълзешком натам, откъдето се чуваха водните капки. Те намериха скалата, от която водата капеше бързо, почти непрекъснато, и като подложиха уста под тази пещерна чешмичка, скоро уталожиха жаждата си.