Майн Рид - Ловци на растения (Приключения сред Хималаите)

Скоро коженото въже бе затегнато около тялото на Осару — точно под мишниците му; тогава и двамата се хванаха за другия край и започнаха да теглят надолу с всички сили.

За голяма тяхна радост силата на двамата беше достатъчна, за да отслаби силата на пясъка; той се поотхлаби и взе да отпуща краката на индуса. След дълго и упорито теглене и дърпане Осару беше освободен. Тогава и двамата изтичаха на брега и същите гори и канари, които доскоро отекваха от жалостните писъци на индуса, сега прокънтяха от радостни и възторжени викове.

Опасността, от която току-що се бе избавил Осару, прогони от главата му всякакви мисли за риболов поне през тоя ден. А при това и мрежата беше повредена от грубото издърпване на горното въже, та трябваше да бъде закърпена, преди да може пак да се заложи; и тъй Гаспар и риболовецът взеха хванатата риба и мрежата и се упътиха към хижата.

Когато пристигнаха там, останаха изненадани, че Карл още го нямаше, а ставаше вече късно; страхувайки се, че може да го е сполетяло някакво нещастие, те незабавно тръгнаха да го търсят.

Както вече знаем, следите му бяха открити от Фриц и двамата ловци пристигнаха тъкмо навреме, за да спасят живота на Карл.

— Но разкажи ни, братко! — помоли Гаспар след малко. — Защо се изкачи толкова високо?

Карл започна подробно да им разправя за своите следобедни приключения, като същевременно им откри и съкровения си план за преодоляване на скалата с помощта на няколко стълби.

Когато стигна до мечката, Гаспар се превърна целият в слух.

— Какво? Мечка ли? — учуди се той. — Мечка ли казваш, братко? Къде отиде?

— В пещерата, и още е там.

Още ли е вътре? Чудесно! Сега ще я хванем! Да вървим, по бързо!

— Не, братко, по-добре е да не влизаме при нея. Опасно е да я нападаме в пещерата.

— Съвсем не! — отговори смелият ловец. — Осару казва, че тукашните мечки са много страхливи, и че той не би се поколебал да нападне някоя от тях сам, единствено с копие в ръка. Нали така, Осару?

— Да, сахиб. Мечката много страхлива… Аз не боя от нея, никога!

— Помниш ли, Карл, как другата мечка избяга от нас като някоя сърна…

— Но тази е от друга порода — обясни Карл и захвана да описва подробно мечката, която бе срещнал.

От описанието Осару веднага разбра с каква мечка бе имал работа Карл и заяви, че тя е толкова кротка и боязлива, колкото и мечката „мързеливка“. Когато придружавал някаква експедиция, той бил убивал мечка от този род из Силхетските планини, където — заяви той — имало много тибетски мечки. Според мнението на индуса нямало никаква опасност, ако я нападнат в пещерата или където и да било.

Най-после Карл престана да се противи. Той започна да мисли, че в края на краищата навярно мечката не е имала никакво намерение да го преследва — иначе до сега тя би излязла от пещерата, след като не го е намерила там. Сигурно нейното леговище се намираше някъде навътре в пещерата и тя се бе втурнала тъй бързо покрай него, за да се скрие. Това предположение изглеждаше твърде правдоподобно, защото ловците бяха чакали отвън доста време, а мечката все още не благоволяваше да се покаже на площадката.

И тъй, тримата решиха да влязат в пещерата и ако могат, да убият мечката.

Това решение обаче беше взето само след сериозно и внимателно обсъждане. Изтъкнати бяха две причини, които спомогнаха на ловците не само да решат, че мечката трябва да бъде убита, но и да се убедят, че нейното убиване е от голямо значение за тях и че трябва да успеят в това свое начинание.

Първата причина беше, че имаха нужда от това животно и трябваше на всяка цена да го убият.

Не само от хубавата мечешка кожа се нуждаеха нашите ловци, при все че и тя би им послужила през студените зимни дни, който вече наближаваха, нито пък искаха да убият мечката само от любов към вълнуващите приключения. Не! Те имаха съвсем друга причина на ум. Те имаха нужда от трупа на мечката или по-право от мазнината, от маста и. С други думи, трябваше им меча мас.

„Защо? За каква цел? — ще попитате вие. — Да си мажат косата, за да им расте ли?“ Нищо подобно. Косата и на тримата — от известно време неподстригана и занемарена — беше достатъчно дълга, по-дълга от колкото трябваше да бъде. Къдриците на Гаспар покриваха раменете му, а черната плитка на Осару се люшкаше надолу по гърба му като конска опашка. Пухкавите като свила коси на Карл бяха достатъчно дълги, за да подхождат и за най-отчаяният отшелник. Те, те искаха да се сдобият с меча мас не за косите си, а за кухнята. На първо място искаха да си готвят с нея, но възнамеряваха също така да я употребяват и за нещо много по важно, а именно — да си направят свещи! Така че и двете гореизложени причини ги подтикваха да се сдобият с меча мас, още повече че другите животни, които обикновено убиваха, бяха предимно преживни животни, с много малко тлъстина по тялото; тяхното месо пускаше толкова малко мазнина, че не можеше дори да се сготви както трябва.