Майн Рид - Ловци на растения (Приключения сред Хималаите)

При все че денят беше топъл, щом се свечери, времето застудя и нашите пътешественици трябваше да запалят огън. С помощта на праханта и огнивото си Осару подпали купчина сухи листа и мъх, от които скоро се издигна буен пламък. В това време Карл и Гаспар накършиха сухи клони от едно паднало наблизо дърво и като ги награбиха, отнесоха ги и ги натрупаха върху пламтящите листа. След няколко минути се издигна буен огън. Нашите приятели насядаха около него и почнаха да си приготовляват вечеря от ориз и малко сушено месо, което бяха купили в последното село.

Докато бяха заети с това приятно за гладни хора занимание, ботаникът, чиито очи неуморно търсеха да открият нещо, свързано с неговата любима професия, забеляза, че дървата в огъня горят като дъбови. Той взе една от главните, разряза я с ножа си и с изненада откри, че това наистина беше дъб. Не можеше да има грешка — Карл добре познаваше вътрешните жилки и фибри на този гигант от северните гори. Учуди се на това, е тук, дето растителността е напълно тропическа, вирее и дъб. Наистина Карл очакваше да срещне представители от рода на дъбовото дърво по склоновете на Хималаите, но сега той се намираше още в тяхното подножие, сред царството на палмите и бананите.

Тогава още Карл не знаеше, пък и мнозина не знаят, че дъбът е и тропическо дърво, че много видове от неговия род се срещат из горещите пояси, дето някои растат дори и на самото морско равнище. Чудно е също и това, че няма никакъв дъб в тропическите области на Южна Америка и Африка, нито в Цейлон, нито дори в самия Индийски полуостров; докато в Източен Бенгал, на Молукските и Индийските острови се срещат може би повече видове, отколкото в която и да е друга част на земното кълбо.

Баварските младежи се зарадваха, като видяха този „стар приятел“, както нарекоха дъба. След вечеря те дълго разговаряха по този въпрос и решиха, щом се развидели, да потърсят в гората някой жив, неповален дъб, за да бъдат още по-сигурни в току-що направеното откритие.

И тъкмо възнамеряваха да се завият с одеялата си и да легнат да спят, една нова случка ги задържа будни още час-два.

— Погледни! — извика Гаспар, който имаше по-набито око от брат си. — Погледни! Погледни нататък! Две светли точки, нали?

— Да, наистина! — отговори Карл. — Виждам ги: светли, кръгли точки. Какво може да е това?

— Животно! — отвърна Гаспар. — В това съм сигурен. Навярно някой див звяр.

Те наблюдаваха странните светлинки с известно безпокойствие, защото знаеха, че се намират сред любимото свърталище на опасни зверове.

— Може да е тигър — предположи Карл. — Или пантера — добави брат му.

— Дано не е нито едното, нито другото — каза Карл. Разговорът беше прекъснат от Осару, който също забеляза светлите точки и побърза да успокои младежите.

— Самбур — каза индусът.

Двамата братя знаеха, че Осару назовава с това име едрия елен или рогач, известен на европейците като самбурски елен. Значи бяха се изплашили от очите на елен, извърнал глава към пламъка на дъбовите клони.

Страхът им скоро се превърна в истинска радост. Две причини промениха настроението им: възможността да стрелят и да убият елена би била отличен спорт, от друга страна — и двамата с удоволствие биха хапнали котлет от прясно еленово месо.

Всички, включително и Осару, добре знаеха как трябва да постъпи един ловец в такъв случай и затова не бързаха. И най-малкото движение от тяхна страна можеше да изплаши животното. А подскочеше ли то назад в гората или извърнеше ли си главата, те не биха го открили вече в гъстия мрак наоколо. Виждаха се само двете му светещи очи и ако четириногото създание би пожелало в този миг да ги затвори, то можеше да си стои там до пукване на зората, без никаква опасност да стане прицелна точка.

Но животното беше твърде любопитно, за да вземе тази предохранителна мярка. И то продължаваше да стои все на същото място с широко отворени очи, които блестяха в светлината на огъня като две кръгли мишени.

Гаспар шепнешком предупреди другите да стоят тихо и да не помръдват дори с пръст. Самият той полека-лека протегна ръка, хвана голямата си двуцевна пушка, издигна я бавно пред очите си, прицели се и гръмна. Той беше достатъчно предвидлив и не се прицели между Очите на елена. Така би постъпил, ако имаше куршум в пушката си; но той знаеше, че тя е пълна само със сачми, а сачмите — колкото и да бяха едри едва ли биха пробили коравия дебел череп на такъв як елен като самбура. И така вместо в очите на животното той се прицели един фут по-надолу, точно под тях. По водоравното положение на очите Гаспар беше разбрал, че еленът е застанал право с лице към огъня и целта му беше да забие сачмите в гърдите и шията на животното.