Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Точно като руснаците през първите години — хванали са се здраво за титлите и обноските си като за спасителен пояс. Каква приятелска услуга сте направили на тоя хотентот?

— Предписах му веднъж разслабително. А романската раса държи много на доброто храносмилане.

— Не е лошо. Старата слабост на демокрацията — каза Морозов, като намигна. — При същите обстоятелства един лекар фашист би предписал на пациента си демократ само арсеник.

Испанецът се върна.

— Аз съм поручик Наваро — заяви той с важността на човек, който съзнава, че е пиян. — Адютант съм на полковник Гомес. Полковникът напуска тази нощ Париж. Отива в Испания, за да се присъедини към славната войска на генералисимус Франко. Затова именно желае да пие с вас за свободата на Испания и за испанската войска.

— Поручик Наваро — каза кратко Равик, — аз не съм испанец.

— Известно ни е. Вие сте германец. — Наваро се усмихна съзаклятнически. — Това именно е причината полковник Гомес да ви покани. Германия и Испания са приятелски държави.

Равик погледна Морозов. Положението беше явно комично. Морозов едва успя да запази сериозно изражение на лицето си.

— Поручик Наваро — каза той, — съжалявам, че трябва да изиграем непременно тази партия с доктор Равик. Резултатът трябва да се телеграфира още тази нощ в Ню Йорк и Калкута.

— Господине — отговори студено Наваро, — ние очаквахме, че ще отклоните поканата. Русия е враг на Испания. Поканата се отнасяше само за доктор Равик. Но трябваше да поканим и вас, понеже сте с него.

Морозов взе в ръка спечеления кон и погледна Равик.

— Не смяташ ли, че тази комедия продължи твърде много?

— Да. — Равик се обърна. — Смятам, че ще е най-добре да се върнете, млади момко. Напразно оскърбихте полковник Морозов, който не е приятел на съветския режим.

Той се наведе над шахматната дъска, без да дочака отговор. Наваро постоя известно време нерешително, след това си тръгна.

— Той е пиян, а освен това като повечето хора от романски произход — без чувство за хумор — каза Равик. — Но това не означава, че и ние не трябва да имаме. Затова току-що те произведох в чин полковник. Доколкото знам, ти си бил само жалък поручик. Но сметнах, че не е редно да имаш по-малък чин от онзи Гомес.

— Не приказвай много, момчето ми. Обърках Альехиновия вариант заради тия прекъсвания. Този офицер изглежда е загубен. — Морозов вдигна глава. — Господи, идва друг! Нов адютант! Какви хора!

— Самият полковник Гомес. — Равик се облегна удобно на стола си. — Сега ще започне разговор между двама полковници.

— Твърде кратък, момчето ми.

Полковникът беше още по-официален от Наваро. Той се извини на Морозов за грешката на адютанта си. Извинението бе прието. След това в знак на помирение, след отстраняването на всички пречки, Гомес ги покани много тържествено да пият за Франко. Този път Равик отказа направо.

— Но като германец и съюзник, господине…

Полковникът бе явно объркан.

— Слушайте, Гомес — каза Равик, започвайки да губи търпение. — Да оставим работите, както са. Пийте за когото искате, а аз ще играя шах.

Полковникът се опита да разреши загадката.

— Тогава вие трябва да сте…

— По-добре ще е да не правите никакви заключения — прекъсна го кратко Морозов. — Това ще предизвика само излишни спорове.

Гомес се объркваше все повече и повече.

— Но вие, като белогвардеец и царски офицер, би трябвало да сте против…

— Против никого не сме. Ние сме отживели времето си създания. Имаме различни политически убеждения, но въпреки това не си разбиваме черепите.

Гомес бе озарен най-после от внезапно просветление. Той се вдърви и каза рязко:

— Разбирам. Мекошава демократическа…

— Приятелю — каза Морозов, ставайки внезапно опасен, — махайте се оттук! Отдавна трябваше да изчезнете оттук! Вървете да се биете в Испания! Вместо вас там се бият германци и италианци. Сбогом.

Той стана. Гомес направи една стъпка назад. Погледна смаяно и втренчено Морозов. След това се обърна рязко кръгом и се върна към своята маса. Морозов седна, въздъхна и повика келнерката.

— Донесете ни бързо два големи калвадоса, Кларис.

Кларис кимна и изчезна.

— Послушни войнишки души — изсмя се Равик. — Прост ум и сложни представи за чест. Това усложнява твърде много живота, особено ако човек е пиян.

— Познато явление. Но ето че идва още един. Стана вече цяло шествие. Кой ли ще бъде този път? Самият Франко?

Беше Наваро Той се спря на две крачки от масата и се обърна към Морозов: