Ерих Ремарк - Триумфалната арка

Равик погледна през прозореца. Какво друго му оставаше? Нищо особено. Достатъчно беше и това, че е жив. Нямаше никакво желание да гради нещо, което ще рухне твърде скоро в тези несигурни времена. По-добре беше да се носи по течението, отколкото да пилее силите си; те бяха единственото незаменимо нещо. Важното беше да преживее — докато се покаже отново някаква цел. Колкото по-малко сили пилееше, толкова по-добре. Така щеше да се запази по-задълго. Той бе виждал неведнъж как хора се мъчат като мравки да си изградят спокойно съществуване в тоя рухващ свят. Това беше едновременно трогателно, героично, смешно и безполезно. Просто да те хване страх. Никоя лавина не може да бъде опряна, след като се е откъснала. Всеки, който се опита да я спре, бива повлечен от нея. По-добре ще е да почака и да изрови по-късно жертвите. При дълги походи човек не трябва да пътува с много багаж; същото е и когато бяга…

Равик погледна часовника си. Време беше да намине при Люсиен Мартине. А след това да отиде в „Озирис“.

Проститутките в „Озирис“ чакаха. Съдържателката не се задоволяваше с редовния преглед на държавния лекар. Не желаеше никой да се зарази в заведението й, затова се бе разбрала с Вебер да преглежда допълнително момичетата всеки четвъртък. Равик понякога го заместваше.

Съдържателката бе уредила на първия етаж една стая за прегледите. Тя се гордееше с обстоятелството, че в продължение на повече от една година ни един от клиентите й не се бе заразил в нейното заведение; но въпреки всички предпазни мерки имаше седемнадесет, случая на заболяване сред момичетата.

Управителката Роланд донесе на Равик бутилка бренди и една чаша.

— Струва ми се, че Март е заразена — каза тя.

— Добре. Ще я прегледам внимателно.

— От вчера не й давам да работи. Тя отрича, разбира се. Но бельото й…

— Добре, Роланд.

Момичетата идваха едно след друго. Равик познаваше почти всички. Имаше само две нови.

— Няма защо да ме преглеждате, докторе — каза Леони, червенокосата гасконка.

— Защо?

— Защото през цялата седмица нямах клиенти.

— Какво казва госпожата в такъв случай?

— Нищо. Карах ги да поръчват шампанско. По седем-осем бутилки на вечер. Имахме трима търговци от Тулуза. Женени. И тримата биха се забавлявали, но се срамуваха. Всеки се страхуваше, че ако тръгне с мене, другите ще го раздрънкат, като се върнат. Затова пиеха и всеки се надяваше, че ще може да прогони другите. — Леони се засмя и се почеса лениво. — А този, който оставаше последен, не можеше вече да се държи на краката си.

— Добре. Трябва да ви прегледам все пак.

— Нищо ми няма. Имате ли цигари, докторе?

— Да. Ето.

Равик взе секрет, постави го на една стъклена плочка и след това я сложи под микроскопа.

— Знаете ли какво не мога да разбера? — каза Леони, докато го наблюдаваше.

— Какво?

— Как след като вършите всичко това, можете да имате желание да спите с жена?

— И аз не мога да го разбера. Наистина си добре. Следващата?

— Март.

Март беше бледа, слаба, русокоса девойка. Имаше лице на ангел от Ботичели, но говореше езика на улица Блондел.

— Нищо ми няма, докторе.

— Добре. Да видим.

— Наистина нищо ми няма.

— Толкова по-добре.

Роланд се появи ненадейно в стаята. Тя погледна Март. Момичето престана да говори. И погледна уплашено Равик. Той я прегледа най-внимателно.

— Нищо ми няма, докторе. Знаете колко съм внимателна.

Равик не отговори. Момичето продължи да приказва, поколеба се, след това започна отново. Равик погледна повторно под микроскопа.

— Болна сте, Март — каза той.

— Какво? — Тя подскочи. — Не е вярно!

— Вярно е.

Тя го погледна, след това го заля с порой от проклятия и ругатни.

— Тази свиня! Тази проклета свиня! Хубаво не вярвах на тоя лъжец! А казваше, че е студент, и то по медицина. Би трябвало да знае, мошеникът!

— Защо не сте внимавали?

— Внимавах, разбира се, но всичко стана много бързо, а той каза, че като студент…

Равик кимна. Позната история — студент-медик, който се е разболял от трипер и сам се е лекувал. След две седмици е сметнал, че е оздравял, без да направи изследване.

— Колко време ще трае, докторе?

— Шест седмици. — Равик знаеше, че ще трае повече.

— Шест седмици ли? Шест седмици без доход? И болница? Ще трябва ли да отида в болница?

— Ще видим. Може би ще се опитаме да те лекуваме тук по-нататък, ако обещаеш…

— Обещавам всичко. Всичко! Само не ме пращайте в болница.

— Отначало ще трябва да отидеш. Не може другояче.