Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Имам пуловер.

Тя отвори по-големия куфар. Равик забеляза, че не бе извадила почти нищо. Взе от куфара един черен пуловер, свали жакета си и го облече. Имаше високи, хубави рамене. След това взе баретата и облече жакета и шлифера.

— Добре ли е така?

— Много по-добре.

Слязоха по стълбата. Съдържателят го нямаше вече. До дъската с ключовете седеше портиерът. Той подреждаше писма и целият миришеше на чесън. Една пъстра котка седеше неподвижно до него и го наблюдаваше. — Все още ли не ви се яде нищо? — запита Равик, когато излязоха от хотела.

— Не знам. Може да хапна нещо малко.

Равик махна на едно такси.

— Добре. Ще отидем тогава в „Бел Орор“. Там човек не е необходимо да вечеря.

В „Бел Орор“ нямаше много посетители. Беше вече късно. Намериха маса в малката горна зала с ниския таван. Освен тях тук имаше само една двойка, която седеше до прозореца и ядеше сирене, и един самотен слаб мъж пред цяла планина от стриди. Келнерът дойде, огледа критично кариращата покривка и реши да я смени.

— Две студени водки — поръча Равик. — Ще пийнем и ще хапнем нещо — обърна се той към жената. — Мисля, че така ще е най-добре за вас. Този ресторант е прочут със своите ордьоври. Друго почти не сервират. Всъщност никой и не търси друго. Ордьоврите са разнообразни — топли и студени и много вкусни. Ще ги опитаме.

Келнерът донесе водката и извади бележника си.

— Една кана розе — каза Равик. — Имате ли анжу?

— Една кана анжу, розе. Разбира се, господине.

— Хубаво. Една голяма кана, лед и ордьовър.

Келнерът си отиде. Пред вратата той почти се сблъска в една жена с червена шапка с пера, която се изкачваше тичешком по стълбите. Тя го бутна настрана и се приближи към слабия мъж със стридите.

— Алберт! — извика тя. — Свиня такава…

— Шт — каза Алберт и се огледа.

— Никакво шт! — Жената сложи на масата мокрия си чадър и седна решително. Алберт не изглеждаше изненадан.

— Мила — заговори й той шепнешком.

— Да пием — предложи Равик, като се усмихна и вдигна чашата си. — Наздраве.

— Наздраве — отвърна Жоан Маду и отпи. Докараха количката с ордьоврите.

— Какво искате? — каза Равик, обръщайки се към Жоан. — Струва ми се, че ще е най-добре аз да ви избера.

Той напълни чинията и й я подаде.

— Ако не ви харесват, не ги изяждайте. Ще донесат и друго. Това е само началото.

След това напълни една чиния и за себе си и започна да яде, без да й обръща внимание. Изведнъж усети, че и тя яде. Той изчисти една лангуста и й я подаде.

— Опитайте. А сега малко домашен пастет. С препечен бял хляб. Така, не е лошо. И малко вино. Леко, тръпчиво и студено.

— Много се грижите за мене — каза жената.

— Да, като оберкелнер — засмя се Равик.

— Не. Вие наистина се грижите за мене.

— Не обичам да се храня сам. Това е всичко. Точно като вас.

— Не съм приятна компания.

— Напротив — отговори Равик. — За вечеря сте приятна компания. Първокласна дори. Не обичам бъбриви и шумни хора.

Той погледна към Алберт. Червената шапка с перата му обясняваше в този момент на висок глас защо е такава свиня, като при това чукаше ритмично с чадъра по масата. Алберт слушаше търпеливо.

— Виж, това не мога. — каза Жоан Маду, като се усмихна едва забележимо.

— Ето и втората количка. Веднага ли ще вземем нещо или предпочитате да изпушите първо една цигара.

— По-добре преди това една цигара.

— Добре. Днес имам други цигари, не с черен тютюн.

Той й поднесе огън. Тя се наведе и дръпна дълбоко. След това го погледна право в очите.

— Хубаво е да седиш така — каза тя и за момент му се стори, че ще заплаче.

Кафето си пиха в „Колизей“. Голямата зала срещу Елисейските полета беше препълнена, но те успяха да си намерят маса долу, в бара. Горната част на стените беше остъклена, а зад нея се люлееха папагали и прелитаха пъстри тропически птици.

— Решихте ли вече какво ще правите? — попита Равик?

— Не, още не.

— Нямахте ли нищо предвид, когато пристигнахте тук.

— Не, нищо определено — отвърна колебливо жената.

— Не ви разпитвам от любопитство.

— Знам. Мислите, че трябва да работя нещо. Това искам и аз. Повтарям си го всеки ден, но…

— Съдържателят ми каза, че сте артистка. Не го питах, но той ми каза това, когато запитах за името ви.

— Не си го спомняхте?

Равик вдигна глава. Тя го гледаше спокойно.

— Не — каза той. — Забравих бележката в хотела си, а в момента не можех да си спомня името ви.

— Сега знаете ли го?

— Да. Жоан Маду.