Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Говорят, че ще открият концентрационен лагер в Лоншан. — Морозов поглади брадата си. — Затова ли избяга от концентрационния лагер в Германия? За да отидеш сега във френски!

— Може би скоро ще ни освободят.

Морозов не отговори.

— Не се тревожи за мен, Борис — каза Равик. — По време на война има нужда от лекари.

— Какво име ще им кажеш, когато те арестуват?

— Истинското си. Използувах го само веднъж тук преди пет години. — Равик замълча. После каза: — Жоан умря, Борис. Застреля я един мъж. Сега е в болницата на Вебер. Трябва да бъде погребана. Вебер обеща да се погрижи, но не знам дали няма да го мобилизират преди погребението. Ти ще се погрижиш ли? Не ме разпитвай! Кажи да. И край.

— Да — каза Морозов.

— Добре. Сбогом, Борис. Вземи от моите вещи, каквото ти трябва. Премести се в моята стая. Харесваше банята ми. А сега тръгвам. Довиждане.

— По дяволите! — отвърна Морозов.

— Хубаво. Ще се видим след войната във „Фуке“.

— От коя страна? Откъм „Шан-з-Елизе“ или откъм „Георг V“?

— Откъм „Георг V“. Ние сме идиоти. Сополиви идиоти. — герои. Довиждане, Борис.

— По дяволите! — каза Морозов. — Не можем да се сбогуваме като хората. Ела, глупако.

Той целуна Равик по двете бузи. Равик усети брадата му и мириса на тютюн за лула. Не му беше приятно. И тръгна към хотела.

Бежанците се бяха събрали в „Катакомбите“. „Като първите християни“ — помисли Равик. Първите европейци. Мъж в цивилно облекло бе седнал на една маса под изкуствената палма и записваше данните на всеки. Двама полицаи пазеха вратите, откъдето никой не възнамеряваше да бяга.

— Паспорт? — попита цивилният полицай, като се обърна към Равик.

— Нямам.

— Други документи?

— Нямам.

— Нелегално ли сте тук?

— Да.

— Защо?

— Избягах от Германия. Нямаше как да взема със себе си документите.

— Фамилия?

— Фрезенбург.

— Име?

— Лудвиг.

— Евреин?

— Не.

— Професия?

— Лекар.

Полицаят записваше.

— Лекар ли? — каза той и извади една бележка. — Познавате ли лекар на име Равик?

— Не.

— Трябва да живее тук. Има сигнал.

Равик го погледна и помисли „Йожени“. Тя го бе попитала дали ще се върне в хотела и се бе учудила, че е още на свобода.

— Казах ви вече, че тук няма човек с такова име — заяви съдържателката, застанала до вратата към кухнята.

— Мълчете! — заяви намръщено полицаят. — И без това ще ви накажат за това, че не сте регистрирали тия хора.

— Гордея се с това. Щом като трябва да се наказва човечността, моля, заповядайте.

Полицаят я погледна, сякаш искаше да й отговори; но махна с ръка и не каза нищо. Съдържателката го гледаше предизвикателно. Имаше силен човек зад гърба си и не се страхуваше.

— Приберете вещите си — каза полицаят на Равик. — Вземете си бельо и храна за един ден. И одеяло, ако имате.

Един полицай го придружи до горе. Вратите на повечето стаи бяха отворени. Равик взе куфара, който отдавна си бе приготвил, и одеялото.

— Нещо друго? — попита полицаят.

— Не.

— Ще оставите всичко това?

— Да, ще оставя.

— И това ли? — Полицаят посочи малката дървена Мадона на масата до леглото, която Жоан му бе изпратила в „Интернационал“ след първата им среща.

— Да, и това.

Слязоха. Кларис, камериерката от Елзас, подаде на Равик един пакет. Той забеляза, че всички имаха такива пакети.

— Нещо за хапване — заяви съдържателката. — За да не умрете от глад. Уверена съм, че там, където отивате, нищо още не е приготвено.

Тя погледна продължително цивилния полицай.

— Не приказвайте много — каза сърдито той. — Не съм обявил аз войната.

— Нито пък, тия хора.

— Оставете ме на мира! — Той погледна униформените полицаи. — Готово ли е? Отведете ги.

Тъмната тълпа се раздвижи. Равик забеляза жената, на която се бе струвало, че вижда хлебарки. Мъжът й я подкрепяше със свободната си ръка. Под мишницата на другата имаше куфар, а в ръката си държеше друг. И момченцето влачеше с мъка един куфар. Мъжът погледна умолително Равик, който кимна.

— Имам инструменти и лекарства — каза той. — Не се страхувайте.

Качиха се в камиона. Моторът забръмча. Колата тръгна. Съдържателката застана на прага и им махна с ръка.

— Къде отиваме? — обърна се някой към единия от полицаите.

— Не знам.

Равик беше до Розенфелд и фалшивия Арон Голдберг. Розенфелд носеше под мишница един свитък. Вътре бяха картините на Сезан и Гоген. Лицето му нервно трепереше.

— Испанската виза — каза той — изтече, преди… — И млъкна. После продължи: — Птицата на смъртта, Маркус Майер, замина вчера за Америка.