Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Безчувствен звяр! Мръсна шваба!

Улиците бяха пълни с народ. Хората се тълпяха пред сменящите се светлинни бюлетини на вестниците. Равик отиде до Люксембургската градина. Искаше да остане няколко часа сам, преди да го арестуват.

В меката светлина на късния летен следобед градината беше празна. По дърветата се забелязваше първият повей на есента, но не на повяхването, а на зрелостта. Светлината беше златиста, а небесната синева бе последният копринен флаг на лятото.

Равик седя там дълго. Видя как светлината се смени и сенките се удължиха. Знаеше, че това са последните му свободни часове. След обявяването на войната съдържателната на „Интернационал“ не ще може да укрие никого. Спомни си за Роланд. И тя също. Никой. Ако продължи да се укрива, щяха да го обявят за шпионин и да го арестуват.

Седя така до вечерта. Не беше тъжен. Пред очите му минаваха образи. Образи и години. До последното неподвижно лице.

Тръгна си в седем часа. Разделяше се с последните спокойни мигове, с тъмнеещия парк и знаеше това. Малко по-надолу видя извънредните броеве на вестниците. Войната беше обявена.

Спря да вечеря в едно бистро без радио. След това се върна в болницата. Посрещна го Вебер.

— Бихте ли направили един секциум? Току-що докараха пациентката.

— Разбира се.

— Той отиде да се преоблече. Срещна Йожени. Тя се смая, като го видя.

— Не очаквахте ли да ме видите вече?

— Не — отговори тя и го погледна странно. После бързо се отдалечи.

Секциумът беше за Равик проста работа. Той направи операцията, почти без да мисли. На няколко пъти усещаше, че Йожени го гледа. Учуди се какво става с нея.

Детето изплака. После го измиха. Равик погледна червеното разплакано лице и малките пръстчета. „Не идваме с усмивка на този свят“ — помисли той, като подаде детето на асистиращата сестра. Беше момче.

— Кой знае за каква война идва — каза той.

След това отиде да се измие. До него се миеше Вебер.

— Ако ви арестуват, Равик, съобщете ми веднага къде сте.

— Защо искате да си създавате неприятности? По-добре е сега да не познавате хора като мен.

— Защо? Защото сте германец ли? Вие сте бежанец.

Равик тъжно се усмихна.

— Нима не знаете, че и бежанците винаги са между чука и наковалнята. За сънародниците си те са изменници. А в чужбина са все пак поданици на своята родна страна.

— Това не ме интересува. Искам да ви освободя, колкото е възможно по-скоро. Посочете ме за гарант.

— Щом като искате. — Равик знаеше, че няма да го стори. — За лекар има работа навред. — Избърса ръцете си. — Искате ли да ми направите една услуга? Да се погрижите за погребението на Жоан Маду? Аз няма да имам време.

— Разбира се. Има ли нещо друго, което трябва да уредя? Някакви вещи или нещо подобно?

— Това можем да оставим на полицията. Не знам дали има роднини. Това няма никакво значение. — Облече палтото си. — Сбогом, Вебер. Истинско удоволствие беше за мен да работя с вас.

— Сбогом, Равик. Остава да си уредим сметките за секциума.

— Той е за сметка на погребението. И без това ще ви излезе повече. Искам да ви оставя пари за него.

— В никакъв случай, Равик. Къде искате да бъде погребана?

— Не знам. Все едно в кои гробища. Ще ви оставя името и адреса й.

Равик ги записа на една рецепта. Вебер сложи бележката под кристално преспапие с инкрустирана сребърна овца.

— Добре, Равик. Мисля, че и аз ще замина след няколко дни. Едва ли ще можем да оперираме без вас.

Той излезе с Равик.

— Сбогом, Йожени — каза Равик.

— Сбогом, господин Равик. — Тя го погледна. — В хотела ли си отивате?

— Да. Защо?

— А, нищо. Помислих само…

Беше се стъмнило. Пред входа на хотела имаше камион.

— Равик — каза Морозов, — излизайки от входа на една къща.

— Борис? — спря се Равик.

— Полицията е вътре.

— Така си и мислех.

— У мен е паспортът на Иван Клуге. Нали знаеш? Умрелият руснак. Валиден е още година и половина. Ела в „Шехеразада“. Ще сменим снимката и ще можеш да останеш в друг хотел като руски емигрант.

Равик поклати глава.

— Много е рисковано, Борис. Във военно време човек не трябва да използува фалшиви документи. По-добре е да няма никакви.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще отида в хотела.

— Премисли ли добре, Равик? — попита Морозов.

— Да. Всичко.

— По дяволите! Кой знае къде ще те натикат!

— Всеки случай няма да ме върнат в Германия. Няма такава опасност. Няма да ме изгонят и в Швейцария. — Равик се усмихна. — За пръв път от седем години насам полицията ще иска да ни задържи тук, Борис. Трябваше да дойде войната, за да ни се удаде това.