Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

А по-болезнено от всичко останало, но и по-непреодолимо се събираше неспокойствието от последните дни — към целта, и той проумя, че тази цел завинаги е изгубена за него.

Въпреки целия му стремеж, неговото същество никога нямаше да може да следва спокойно хода на нещата. Силата на желанията му беше мярката за неговата безнадеждност; защото нищо не се желае по-силно и болезнено от чуждото, което никога не може да се слее със собственото „аз“.

От епизодичното не можеше да израсне човешка съдба: да се върнеш не означава завръщане у дома. Сега вече Кай знаеше: това тук му беше еднакво близко и чуждо, но в мига, в който се предаде, той почувства колко близък му беше този загадъчен дисонанс, и колко го обичаше.

Животът му протече като на игра, много неща беше зачеркнал, някои бе притежавал, но беше губил малко и никога не се беше отчайвал. Сега това му се случваше за пръв път — отказът му да се превърне в непоправима загуба.

Кай искаше да си тръгне, а все още не можеше. Тихичко мълвеше думи към прозореца горе. Много думи. Дълго време.

Откъм двора се чу лай; Фруте поздрави приятелите си. Кай се стресна.

Приглушено подсвирна на кучето и се върна по алеята с ръка, поставена върху главата на животното, което изпръхтя и често се обръщаше назад.

Те се запътиха към запустялата пощенска станция. Кай трябваше дълго да чука, докато служителят се събуди и дойде. Прати дълга телеграма на Холщайн, в която го канеше да прекара следващите месеци в неговото имение. Той самият искал да пътува, може би през цялото лято.

Когато потърси повода, той се поколеба за миг и добави, с усмивка на уста, че по-късно ще преоткрие френското крайбрежие.

Холщайн щеше да дойде и да бъде заедно с Барбара.

Кай постави Фруте внимателно и малко церемониално на седалката до себе си. Беше хладно, и тъй като тя трепереше, той я зави с одеяло. Обмисляше завършека на телеграмата. Колко бързо минаваше животът, щом не се пренебрегваха неговите цензури! Само преди миг се колебаеше, а бъдещето беше неясно; сега беше толкова надалеч, че даже имаше възможност да направи бегъл преглед от разстояние. Животът предлага големи преживявания и сътресения, но само мимолетни; онзи, който се вкопчеше в тях, проваляше или себе си, или преживяването. Единствено човекът, който разбере, че само средното е трайно и винаги намира път към него, беше готов за елементарното.

Барбара и Лилиан Дънкърк бяха неповторими; Мо Филби остана трайно.

Със спокойни, решителни движения Кай запали мотора.

Тази сутрин имаше доста роса; така че при изгрев слънце колата беше мокра, като след дъжд, въпреки че небето беше безоблачно и ясно.

Романът „Спирка на хоризонта“ е публикуван за пръв път в периода 1927/28 година като поредица в берлинското списание „Спорт в картина“, и е доведеното дете на представата за Ремарк, а заедно с това и на международното тълкуване на автора. Докато останалите романи на Ремарк са превеждани поне на пет езика още приживе, а и след смъртта му, настоящето издание е първата публикация на романа като книга изобщо. От гледна точка на издателите, романът е пропуснат.

Причините сигурно не се крият в това, че издателството Улщайн след публикуване на „На западния фронт нищо ново“ се било опитало, според слуховете, да спре първата книга „Мансардата на бляновете“ като изкупило цялото издание, и точно конкурентът Хугенберг го публикувал в списанието „Спорт в картина“. Освен това издателството получило заедно с правата за „На западния фронт нищо ново“ през 1926 година, и правата за „Спирка на хоризонта“ без да се възползва от тях. По-скоро „Спирка на хоризонта“ е била прекалено далечна от новия имидж на Ремарк, създаден от концерна Улщайн специално за „На западния фронт нищо ново“: един измъчван от депресии прост войник, а не професионален писател, който чрез написването на книгата е успял да преодолее и преработи военните си преживявания.

За разлика от първия му роман „Мансардата на бляновете“, романът за автопилота и човека на живота Кай не е бил предмет на нападки срещу Ремарк в дискусията около „На западния фронт нищо ново“, не пропускаща да го оклевети, въпреки че самият текст би дал добър „материал“ на националистическите и национал-социалистически врагове на автора и книгата му за войната.

Самият автор също не взима отношение към своя роман, не го споменава нито в писмата си, нито в дневниците си.