Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Колата отново запали, бяха пропуснали само няколко секунди, но и те бяха ценни. Облакът прах пред тях беше изчезнал. Видимостта беше по-добра.

Колата се разтресе, подскочи, огъна се и полетя с истински подскоци по грапавия базалт от лава, промушваше се през плитките дупки, взимаше с бучене възвишенията — ноздрите се разширяваха и жадно поемаха сиво-бялата мъгла прах, чудесен прах, във всеки друг случай това би било враг номер едно на ралиджията, но сега — това беше избавление, защото някъде там в прахта беше Мърфи.

Вече се виждаше Полици. Кай не приличаше на човек, стенеше заедно с бучащия компресор, повдигаше и сваляше рамена, като че ли искаше да даде допълнителен тласък на колата — стотици пъти за малко щяха да се обърнат или да се забият в храстите — но достигнаха Мърфи.

Седем хиляди завоя бяха зад тях, сега бяха плътно до задните му гуми, към Колезано наваксаха около един метър, при Кампо Феличе, радиаторите се бяха изравнили и започна безумна надпревара на плажа.

Мърфи викаше и ругаеше без задръжки, а Кай изведнъж стана спокоен, свличаше се все по-надолу, главата му бе наведена плътно над волана. Колата дръпна мощно напред, радиаторът на Мърфи се изравни със седалката на Курбисон, изостана още назад, изгърмя топовният изстрел, трибуните ликуваха, от завихрената пушилка се изстреля бялата кола на Кай и пресече финала. На четири метра след него финишира и Мърфи.

Започна истинско нашествие. Хората чупеха бариерите, публиката наобиколи колата. Кай победи с над шест минути преднина. По седалките и в ръцете му тикаха цветя. Решителни господа с гривни искаха да се докопат до пилота. Кай видя през тълпата Пеш, който се опитваше да си проправи път — разтапящ се от щастие, омагьосан. Мотоциклетисти профучаваха с червени знамена покрай останалите шофьори, за да ги предупредят; публиката беше неудържима. Когато Кай слезе от колата, му се наложи да спре за миг, усети страшно силна болка при ходенето. Повдигна крака и ги показа на Курбисон; топлината на мотора беше изгорила до черно токовете на обувките му.

— И на двамата ще са ни необходими по няколко бинта, но по-късно.

Той се огледа с търсещ поглед и направи няколко крачки. Веднага попадна в ръцете на няколко представители на пресата и едва се отърва.

Обърна се на другата страна и се опита да отиде зад бокса. Но там попадна на упорита групичка американци и трябваше да се върне обратно.

Лицето му имаше странно напрегнато и измъчено изражение, не правеше впечатление на особено щастлив човек, измъкваше се от всички благопожелания и продължаваше напред. Връщаше се обратно и когато смяташе, че се е избавил, неочаквано попадаше в други ръце.

Беше безкрайно уморен, мръсен, омазан и прашен. Привиждаше се бленувана картина — баня с бълбукаща вода и блажената отпуснатост на вечер, прекарана в меко кресло, където щеше да изпие много, много ледено студено шампанско, за да може що-годе да компенсира температурата и влажността на кожата си. Не вярваше, че ще може да изпие толкова много за една вечер, та да загаси сухия огън.

На първо време над него властваше непосредственото чувство, което, макар и примитивно, определяше желанията му; беше шофирал все пак осем часа без прекъсване и без да слиза от колата, и имаше чисто биологични нужди.

Така че той се луташе в морето от възторг доста объркан и търсеше възможност да остане за малко незабелязан. Постигна го с големи трудности.

Беше като пребит. Отдаде го на изтощението си; последните часове бяха взели цялата енергия, на която бе способен.

Те отпътуваха за Палермо. Кай седеше на задната седалка, нищо на света не би могло да го накара още днес да хване отново кормилото в ръце, беше получил шок от карането и реши да не се докосва повече до състезателна кола. Това си беше обещавал след всяко трудно състезание.

Курбисон седеше до него с превързани ръце и го гледаше. Кай му кимна. И двамата си мислеха за едно и също — когато Курбисон отиде при Лилиан Дънкърк, тя може би щеше да го приеме. Как и защо, не му беше много ясно, но си представяше само хубави неща и смяташе, че поне отчасти ще се реализират. Кай знаеше причината — но пощади Курбисон и не му каза нищо.

Самият той никога повече нямаше да види Лилиан Дънкърк. Тя не би дошла, толкова скорошна среща би разрушила прекрасното. А и двамата обичаха най-вече жеста; защото това беше част от формата; а формата беше по-свещена от всяко съдържание.

Някъде в бъдещето висеше едно „може би“, едно късно, бледо „може би“ — Кай вече се отричаше от него, опитваше се да го забрави. Толкова отрано го бяха научили на героиката на естественото, че не подхождаше сериозно на вариантите на чувствата. Остави се на унинието, което го обземаше, без да се заблуждава с далечни планове. То беше част от цялото и единственият начин да го преодолее, бе да не се опитва да му избяга.