Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Усили се още повече вечерта, когато, изтощен от банята, седеше самотен в стаята си; превърна се в една толкова дълбока депресия, че той усети: това беше повече от късна, чиста и красива болка по епизод, който имаше съдбата на всичко човешко — преходността, болка, освободена от мътното, сантиментално желание за притежание, дотолкова необходими за едно преживяване, както смъртта за живота — подготвяше се един внушителен завършек, тук дъгата се превръщаше в кръг, тук се зараждаше велика раздяла.

В тишината на тази депресия нямаше твърдост — една майчинска нощ, в която се долавяше диханието на новото раждане. Кай не знаеше накъде тя го води, но се остави изцяло на нея, доверчив като дете в сън.

Бавно се появи картина, после изчезна и се появи отново; всеки път ставаше все по-ясна и избистрена, докато остана неподвижна. Когато по-късно си легна, пътят беше ясен. Искаше да си отиде у дома, в господарската къща с чинарите и младата Барбара.

Вярваше, че е взел решение. Тази мисъл му остана и на другия ден. Въпреки че изчезнаха отчаянието и умората, предизвикани от претоварването по време на ралито, остана отчетлива, тиха, затворена в себе си тъга, която едновременно с това бе примесена със също такава спокойна радост.

Кай реши да не се вижда с приятелите си, скоро или може би никога, лесно и просто се сбогува с тях, като едно хрумване, което ще продължи кратко.

Странна беше и ситуацията с Мо Филби. Обстоятелствата внезапно промениха отношенията между тях от заплетената област на очарователния флирт в едно привличане, което не проверяваше и не се криеше. Още беше неоформено, но за сметка на това — многообразно, сърдечно и открито.

През лятото Мо Филби щеше да прекара на френското крайбрежие. Тя почти се изчерви и кожата й леко настръхна, когато отвърна на въпроса на Кай.

Курбисон пътува с него до Генуа. Холщайн изпрати всички до кораба.

— Бихте ли предали поздравите ми, Кай?

— С удоволствие ще го направя, Холщайн. — Кай отвърна внимателно, защото видя в очите на Холщайн повече от този въпрос, а той не искаше да го нарани. Затова добави: — Е, щом е така, може би ще искате да ми погостувате за няколко седмици?

Холщайн го погледна и веднага сграбчи ръката му:

— Да, с огромно удоволствие.

Кай не каза нищо повече.

В Генуа остави Курбисон и си взе колата.

Долината прелиташе покрай него, поля, дървета, хора, той не ги забелязваше, толкова бързаше да кара напред. Той кара така през планината до късно през нощта и се отказа едва когато стана опасно по мокрия път.

Когато планината остана зад него, той без да иска намали. В Мюнхен остана един ден. Не разбираше сам себе си, защо беше това колебливо безпокойство. В Средна Германия даде на мотора два дни почивка.

През тези дни наблюдаваше живота в малкия град. Навързани ден след ден се трупаха равномерно в година след година. Спомни си една вечер в Генуа, бързото пристигане с колата, серпантините нагоре към Мирамаре, после лифтът, стая, широко отворени врати, а зад тях, ниско долу — пристанището, над което ехтяха силните удари на камбаните. Но над всичко това се извисяваха сирените на отпътуващите кораби, мощни и властни, като господари, та чак нощта се разтрепери. На следващата сутрин отпътуваха за Сингапур и Ява.

Стана с нежелание — какво беше това, сега, когато беше приключил с всичко. Той продължи. Но още по-бавно.

Направи така, че да пристигне посред нощ. Никой не знаеше, че идва.

Не отиде в имението си. Щом достигна улицата, която водеше към парка, остави колата. Взе Фруте за каишката и тръгна пеша по алеята.

Дърветата миришеха на влага и шума. Чинарите се извисяваха огромни пред нощното небе. Кай остана неподвижен. Пред него стоеше къщата, силно осветена от луната, а в прозореца се виждаха отражения. Той потърси на реда горе — там някъде спеше младата Барбара. Стаята й бе тъмна.

Кай стоеше и чакаше. Сърцето му обгърна картината пред очите с вълнение. Нищо не бе му се струвало по-желано. Усещаше земята под краката си, цялото му същество се вълнуваше от някакви тайнствени сили. Един клон от чинара се беше навел дотолкова, че можеше да го докосне. Листата му бяха хладни и влажни.

Мълчанието стана властно. Това бе безмълвния, вечен кръг между земята, живота и нощта. В този самотен час Кай разбра, че прекалено скоро бе очаквал развръзката. Борбата за обрат в неговия живот все още не бе приключила; тя се водеше и тук, лице в лице. Само за това той трябваше да дойде дотук.