Ерих Ремарк - Време да се живее и време да се мре

Старата жена спеше. Младата се беше свила в един ъгъл. Двамата мъже стояха прави, устремили поглед в небето. Те погледнаха към Гребер. Момичето гледаше пред себе си. Най-старият русин наблюдаваше Гребер. Гребер се обърна и се излегна на моравата.

Облаци се плъзгаха по небето. Птички чуруликаха по брезите. Една синя пеперуда летеше над дупките от бомби от цвят на цвят. След малко се появи и втора пеперуда. Те заиграха заедно и се подгониха. Боботенето от фронта се усили. Двете пеперуди се съединиха и се издигнаха бавно в топлия слънчев въздух. Гребер заспа.

Вечерта един новобранец донесе малко храна за пленниците. Фасулената чорба, останала от обед, разредена с вода. Новобранецът почака докато се наядат пленниците и после прибра канчетата обратно. Той донесе и дажбата цигари на Гребер. Бяха повече от обикновено. Това беше лош признак. По-добра храна и повече цигари даваха само когато предстояха тежки дни.

— Днес следобед имахме два часа извънредни учения — каза новобранецът. Той погледна Гребер със сериозно изражение на лицето. — Бойни учения, хвърляне на бомби, бой с нож.

— Командирът на ротата ек знае работата. Не прави това, за да ви тормози.

Новобранецът кимна с глава. Той наблюдаваше русите като някакви редки животни.

— И те са хора — каза Гребер.

— Да, но руси.

— Разбира се, че са руси. Вземи пушката си, Дръж я готова за стрелба. Ще изведем една след друга жените. — Гребер се доближи до решетката и каза:

— Всички в левия ъгъл. Старата жена да излезе! След това ще излязат и другите.

Старият русин каза нещо на другарите си. Те го изслушаха внимателно, Новобранецът приготви пушката си. Старата жена се приближи. Гребер отвори вратата, пусна я да излезе и веднага заключи след нея, Старата жена започна да плаче. Мислеше, че ще я разстрелят.

— Кажете й, че нищо няма да й се случи. Трябва само да отиде по нужда — обърна се Гребер към стария русин.

Русинът й обясни нещо. Тя веднага престана да плаче. Гребер и новобранецът я заведоха до единия ъгъл на къщата, където стърчаха две разрушени стени. Те почакаха, докато се върне и след това изведоха младата. Тя тръгна пред тях бързо и пъргаво. С мъжете беше по-лесно. Те ги заведоха зад постройката и ги следяха с поглед. Младият новобранец държеше сериозно пушката си, готова за стрелба, долната му устна бе издадена напред — изглеждаше съсредоточен и внимателен. Той придружи втория мъж обратно и заключи вратата.

— Страшно интересна работа — каза той.

— Така ли смяташ? — Гребер остави пушката си. — Сега си свободен да си вървиш.

Почака, докато новобранецът си отиде. После извади цигарите си и даде на стареца по една за всеки пленник. Драсна клечка кибрит и я подаде през решетката. Всички запушиха. Цигарите блещукаха в полумрака и осветяваха лицата. Гребер гледаше младата рускиня и изведнъж го обзе мъчителен копнеж за Елизабет.

— Ти… добър — каза старият русин, който бе проследил погледа му.

Лицето му бе долепено до железните пръчки.

— Война загубена… за германци… ти човек добър — каза той тихо.

— Глупости.

— Защо не… нас оставиш излезем… и дойдеш с нас? — набръчканото лице се обърна за миг към младата рускиня и се върна към Гребер. — Дойдеш с нас… и Маруся… скрием тебе… хубаво място… живееш. Живееш… — повтори той настойчиво.

Гребер поклати отрицателно глава. „Това не е никакъв изход — помисли си той. — Това не. Но къде е изходът?“

— Живееш… не умреш… само пленен… — шепнеше русинът. — Ти също… не умреш… добър към нас… ние невинни…

Изглеждаше лесно. Гребер им обърна гръб. Изглеждаше лесно в нежната светлина на изчезващия ден. Вероятно те бяха невинни. У тях не намериха никакво оръжие и те не приличаха на партизани. Двамата стари със сигурност не бяха такива. „А ако ги пусна? — помисли си той. — Поне ще съм направил нещо, макар и нещо малко. Бих спасил няколко невинни същества. Но не мога да отида с тях. Не с тях. Не при това, от което бягам.“ Гребер започна да обикаля из градината. Намери се отново при басейна. Брезите изглеждаха сега черни на фона на небето. Върна се обратно, Една цигара продължаваше да блещука в тъмнината на обора. Лицето на стария русин лъщеше зад решетката.

— Живееш… — каза той. — Добър… с нас… Гребер взе остатъка от цигарите си и ги пъхна в голямата ръка. После измъкна няколко клечки кибрит и ги подаде на русина.

— Дръж… пушете… за през нощта.

— Живееш… ти млад… войната свърши за тебе тогава… ти добро човек… ние невинни… живееш… ти… ние… всички…