Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Сега обаче стоях между нейните другарки. Предната вечер ги бях видял на оградата, сега ги видях пак; гладни жени, от месеци насам сами и въпреки пленничеството си — жени, но тъкмо заради това пък и по-чувствителни. Какво друго им бе останало?

Отидох към бараката с лавката. Сред тия, които купуваха продукти, стоеше бледа, червенокоса жена.

— Вие пък какво искате? — попита тя.

Затворих очи и направих движение с главата. После отстъпих встрани. Тя бързо огледа клиентите си.

— След пет минути — прошепна тя. — Добри или лоши?

Схванах, че искаше да каже дали нося добри или лоши новини. Повдигнах рамене.

— Добри — казах аз и излязох.

След малко жената дойде и ми махна.

— Трябва да сме предпазливи — обясни тя. — За кого имате новини?

— За Хелен Бауман. Тук ли е?

— Защо?

Замълчах. Видях луничките по носа и шарещите очи.

— В лавката ли работи?

— Какво искате? — върна въпроса жената. — Сведение? Един техник? За кого?

— За мъжа й.

— Последния път някой попита същото за една друга — с огорчение каза жената. — След три дни я прибраха. Бяхме се уговорили да ни се обади, ако всичко е минало добре. Никаква вест не получихме. И вие сте същият!

— Аз съм нейният мъж.

— Аз съм Грета Гарбо.

— Иначе защо щях да ви питам?

— За Хелен Бауман — каза жената — са питали често. И то странни хора. Искате ли да знаете истината? Хелен Бауман е мъртва. Преди две седмици тя умря и я погребаха. Това е истината. Мислех, че носите новини отвън.

— Умряла ли е?

— Умряла. А сега ме оставете на спокойствие.

— Не е умряла. В бараките знаят по-добре.

— В бараките се говорят много глупости.

Погледнах червенокосата жена.

— Ще й дадете ли едно писмо? Тръгвам, но бих искал да оставя едно писмо.

— Защо?

— Защо пък не? Едно писмо не означава нищо. Нито убива, нито предава.

— Така ли? На колко сте години?

— Това не знам. И без това съм живял само откъслечно. Бихте ли ми продали лист хартия и молив?

— Там има и двете — каза жената и показа към малка маса. — Защо искате да пишете на една мъртва?

— Защото днес това се случва често.

Написах на една бележка: „Хелен, аз съм тук. Отвън. Тази вечер. На телената ограда. Чакам.“

Не залепих писмото.

— Искате ли да й го дадете? — попитах аз жената.

— Много луди има в днешно време — отговори тя.

— Да или не?

Тя прочете писмото, което й подадох.

— Да или не? — повторих аз.

— Не — каза тя.

Оставих писмото на масата.

— Поне не го скъсвайте — казах аз.

Тя нищо не отговори.

— Ще се върна и ще ви убия, ако попречите това писмо да стигне в ръцете на жена ми — казах аз.

— Още нещо? — попита жената и ме загледа втренчено с плоски, зелени очи от изхабеното си лице.

Поклатих глава и се запътих към вратата.

Жената ме гледаше втренчено и не отговори.

— Ще бъда още десет минути в лагера — ще мина пак, за да разбера — казах аз.

Вървях по улицата на лагера. Не вярвах на жената; исках да почакам известно време и после да се върна в лавката, за да потърся Хелен. Но изведнъж почувствувах как мантията на невидимото покровителство ме напусна — изведнъж добих исполински размери, бях беззащитен и трябваше да се скрия.

Наслука влязох в една врата.

— Какво искате? — ме попита една жена.

— Трябва да проверя електрическата инсталация. Има ли някаква повреда? — запита някой до мен, й това бях аз.

— Няма никаква повреда, но тук никога нищо не е било здраво.

Видях, че жената носеше бяла престилка.

— Това болницата ли е? — попитах аз.

— Лазаретът. Повикан ли сте?

— Изпрати ме моята фирма. Трябва да се проверят инсталациите.

— Проверявайте каквото искате — каза жената.

Мина един мъж в униформа.

— Какво има?

Жената в бялата престилка му обясни. Погледнах мъжа. Стори ми се, че го познавам отнякъде.

— Електричество? — каза той. — Лекарства и витамини щяха да бъдат сто пъти по-необходими. — Той захвърли кепето си на масата и излезе.

— Тук всичко е наред — казах аз на жената в бяло. — Кой беше този?

— Лекарят, кой друг? Останалите не ги е грижа за нищо!

— Имате ли много болни?

— Достатъчно.

— А умрели?

Тя ме погледна.

— Защо искате да знаете?

— Така просто — отвърнах аз. — Защо всички тук са толкова мнителни?

— Ами така — повтори жената. — От каприз, вие нищо не подозиращ ангел, с родина и с паспорт! Не, от четири седмици не сме имали умрели. Ала преди това имахме достатъчно.

Преди четири седмици бях получил писмо от Хелен. Следователно тя трябваше да бъде тук.