Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Знаех, че Георг не ме беше открил, както и знаех, че вероятно щеше да се върне от банята във всекидневната и да се сбогува, въпреки това усещах, че гърлото ме стягаше, а потта под мишниците струеше по тялото ми. Страхът е различен пред познатото и непознатото. Когато е непознато, може да изглежда опасно, ала е неопределено и страхът може да се контролира с дисциплина, дори с хитрост. Обаче когато знаем какво ни пред-стои, с дисциплина и с психологическо салто мортале не се върши много работа. С първия страх се бях сблъскал, преди да ме вкарат в концентрационния лагер, втория усетих сега, след като знаех какво ме очакваше в лагера, ако отново ме изпратят.

Странно беше, че през цялото време, откак бях прекрачил границата, никога не си бях давал сметка за това, а и не бях пожелал да си дам. То би ме възпряло, а нещо в мен не искаше да бъде възпирано; Към това се прибавя, че паметта ни фалшифицира, за да ни накара да живеем. Тя се опитва да смекчи непоносимото посредством патината на забравата. Познато ли ви е това?

— Да, познато ми е — отговорих аз — Ала то не е забрава, а вид полусън. Един тласък ти е достатъчен, за да се опомниш.

Шварц кимна.

— Стоях неподвижен в тази парфюмирана зидана тъмница между дрехите, притиснат от тях като от меките крила на огромен прилеп, и дишах повърхностно и плитко, за да не зашумоли коприната, да не закашлям или да не кихна. За първи път напълно осъзнах какво бях направил. Страхът се изкачваше от пода като черен газ и аз се боях да не се задуша. На мен самия в лагера не се беше случило най-лошото; бяха ме малтретирали по обичайния начин, но ме бяха освободили и може би това бе замъглило спомена ми. Ала сега внезапно пред мен застана пак онова, което бях видял, което се бе случило с други, за което бях чул и следи бях видял — а аз не проумявах лудостта и объркаността, които ме бяха накарали да напусна такива благословени земи, където за това, че живея, бях наказван само със затвор и изселване. Сега те Ми се струваха като пристани на хуманността.

Чух Георг в банята до мен. Стената бе тънка, а Георг, като истински представител на господарската раса, не бе тих. Той отхвърли с трясък капака на клозета и задоволи нуждата си. По-късно ми се стори върхът на унижението, че трябваше да го слушам как пикае, макар това да издаваше неговото безгрижие и липса на подозрителност. Той ми напомни за случаи на кражба и грабеж, когато престъпниците, преди да избягат, замърсяваха и самите жилища, отчасти от злоба, отчасти от срам, тъй като нуждата да го направят по-рано е била признак за собствения им страх.

Чух как шурти водата от казанчето, как Георг напето и бодро излиза от банята и марширува през спалнята. Последва глухото тракване на входната врата, вратата на гардероба отхвръкна, нахлу светлина, а в нея се открои тъмният силует на Хелен.

— Отиде си — прошепна тя.

Излязох навън като — в едно далечно сравнение — Ахил, заловен в женски дрехи. Смяната на страх с комичност и смущение беше толкова бърза, че трите се преляха едно в друго и все пак поотделно бяха там. Свикнал бях да идват и да си отиват бързо, но не е все едно дали ненадейното посягане към гърлото означаваше изселване или смърт.

— Трябва да се махнеш — шепнеше Хелен.

Погледнах я. Не знам защо, но бях очаквал по лицето й да се изпише нещо като презрение; трябва да бе свързано с това, че аз самият, минута след като опасността бе минала, се почувствувах засрамен като мъж, нещо, което никога не би ми се случило с друг някой освен с Хелен.

Лицето й не показваше нищо освен гол страх.

— Трябва да се махнеш — повтори тя. — Беше лудост, че дойде!

Поклатих глава, въпреки че само преди миг го бях помислил и аз.

— Сега не, след един час. Възможно е още да обикаля по улицата. Допущаш ли, че ще се върне?

— Не вярвам. Той не подозира нищо.

Хелен отиде във всекидневната, изгаси лампата, дръпна завесите и надзърна. През отворената врата светлината от спалнята падаше като златен ромбоид на земята. Тя стоеше зад него, наведена и нащрек, сякаш наблюдаваше дивеч.

— Не бива да отиваш на гарата — прошепна тя. — Може да те познаят. Но трябва да се махнеш! Ще взема колата на Ела и ще те закарам до Мюнстер. Какви глупаци сме били! Не бива да оставаш тук!

Гледах я, застанала тъй до прозореца, само на няколко метра от мен и все пак далечна — усетих остра болка. Самата тя, изглежда, че сега за първи път осъзнаваше предстоящата втора раздяла. Всички задръжки, които бяха ни тормозили през деня, сега изведнъж изчезнаха. Видяла бе опасността очи в очи и това измести всичко останало. Внезапно тя не бе вече нищо друго освен страх и любов, а в същия миг раздяла и загуба. Също като нея разбрах това и аз, остро и безмилостно, най-после неприкрито и без предпазливост, а непоносимото разкритие се превърна незабавно по един странен начин в еднакво непоносимото желание. Аз исках да я задържа, аз трябваше да я задържа, посегнах към нея, аз я желаех, още веднъж, изцяло, вече примирен, че трябва да я загубя, докато тя още правеше планове, имаше надежда, още не се предаваше, бранеше се и шепнеше: