Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

— Името си е име — сопна се Хелен. — Аз съм защищавала моето. То бе твоето. Сега идваш и си намерил отнякъде друго.

— То ми бе подарено. И за мен беше най-скъпоценният подарък на света. Нося го с радост. То означава за мен добрина. Човещина. Ако някога трябва да се отчая, то ще ми напомни, че добрината не е загинала. За какво ти напомня твоето? За един род от пруски воини и ловджии, за които светът се е състоял от лисици, вълци и пауни.

— Не съм споменавала името на семейството си — отговори Хелен и залюля на пръстите си едната пантофка. — Аз нося още твоето. Предишното, господин Шварц.

Отворих втората бутилка вино.

— Разказвали са ми, че в Индонезия имало обичай да си сменят от време на време имената. Когато някой се умори от своята личност, той я сменя, залавя си едно ново име и започва нов живот. Добра идея!

— Ти започнал ли си нов живот?

— Днес — казах аз.

Тя пусна пантофката на земята.

— Нищо ли не взимаме със себе си в новия живот?

— Едно ехо.

— Нито един спомен?

— Тъкмо ехото е спомен, който вече не боли и не кара да се срамуваш.

— Като на филм, така ли? — попита Хелен.

Погледнах я. Приличаше ми на човек, който в следния миг щеше да запокити чашата по главата ми. Взех я от ръката й и налях вино от втората бутилка.

— Това вино какво е? — попитах аз.

— „Шлос Райнхарсхаузен“. Прочуто рейнско вино. Напълно узряло. Ферментирало докрай. Натурално. Непрекръстено на пфцалско вино.

— Значи не е емигрант?

— Не е хамелеон, който си сменя боята. Не е някой, който се измъква от отговорност.

— Боже мой, Хелен! Не чуваш ли да шумолят крилата на бюргерското благоприличие? Не искаше ли да избегнеш неговата стагнация?

— Караш ме да казвам неща, които не мисля — отвърна тя раздразнено. — Какъв разговор водим? И защо? През първата нощ! Защо не се целуваме или не се мразим?

— Ние се целуваме и се мразим.

— Това са думи! Откъде си взел всички тези думи? Редно ли е да седим тук и да говорим по този начин?

— Не знам кое е редно.

— Тогава отде си взел всички тия думи? Толкова много ли си говорил оттатък и с толкова много хора ли си бил заобиколен?

— Не — отвърнах аз. — С малко. Затова сега думите се сипят като ябълки от кошница. И аз като теб съм изненадан.

— Вярно ли е това?

— Да, Хелен — казах аз. — Вярно е. Не виждаш ли какво означава?

— Не можеш ли да го кажеш по-просто?

Поклатих глава.

— Защо не?

— Защото се боя от констатации. И от думи, които констатират нещо. Не ти се вярва, но е така. Към това се прибавя и страхът от анонимния страх, онзи, който дебне някъде навън из улиците, за който не искам да мисля, нито да говоря, защото едно глупаво суеверие в мен счита, че опасността не съществува, додето не я забележа. Затова водим този неуместен разговор. Сякаш чрез него времето е задържано като при скъсана филмова лента. Внезапно всичко спира и нищо не може да се случи.

— Много е сложно за мен.

— И за мен. Не е ли достатъчно, че съм тук при теб, че си още жива и че не са ме задържали още?

— Затова ли си дошъл?

Не отговорих. Тя седеше пред мен — изящна амазонка, гола с чаша вино в ръка, предизвикателна, неотстъпваща, хитра и смела — и аз разбрах, че по-рано изобщо не съм я познавал. Не проумявах как бе издържала с мен и си представих, че съм бил като онзи, който вярвал, че притежава красиво агне, грижел се за него, както се грижим за едно красиво агне, но внезапно открил, че държи в ръцете си млада пума, която няма склонност към сини герданчета и меки четки, а е способна да захапе ласкавата ръка.

Намирах се върху опасна почва. Както предполагате, станало бе онова, което можеше да се предвиди за първата нощ; бях засякъл по най-елементарен начин. Бях го предвиждал и може би се случи така, защото го бях очаквал. Факт беше, че проявих безсилие, но понеже го очаквах, за щастие не бях предприел отчаяните опити в подобни случаи. Така можем да запазим самообладание да обясним, че само конярите са имунизирани срещу подобно нещо, а жените пък да се престорят, че разбират, и да утешат отчаяния с фатална майчинска нежност; въпреки всичко си остава една проклета история, при която всеки патос звучи ужасно комично.

Не дадох нито едно от обичайните обяснения — Хелен бе разстроена и ме нападна. Тя недоумяваше защо не я бях обладал и се чувствуваше засегната. Бих могъл просто да й кажа истината, ала не се чувствувах достатъчно спокоен, за да го направя. В този случай истините са две — едната, при която се предаваш, и другата, стратегическата, при която не се предаваш. За пет години бях научил, че предаваш ли се, не трябва да се чудиш, че стрелят по теб.