Салман Рушди - Сатанински строфи

Човек, който сам се измисля, се нуждае от някого, който да повярва в него, за да докаже, че е успял. Играейки си отново на Бог, може да кажете. Или можете да слезете няколко равнища по-долу и да помислите за Тинкърбел; не съществуват приказки, щом децата не ръкопляскат. Или може просто да кажете: това е същото като да бъдеш човек.

Не само нуждата да повярват в теб, но да повярваш в Друг.

Разбрахте — любов.

Саладин Чамча срещна Памела Лъвлейс пет и половина дни преди края на 60-те години, когато жените все още носеха цветни кърпи в косите си. Тя стоеше в центъра на едно помещение, пълно с актриси-троцкистки, и се беше втренчила в него с толкова ярки, ярки очи. Той я обсеби за цялата вечер, а тя не престана да се усмихва и си тръгна с друг мъж. Той се прибра вкъщи, за да мечтае за очите й, усмивката й, стройното тяло и кожата й. Преследваше я две години. Англия отстъпва с нежелание съкровищата си. Той беше учуден от собственото си постоянство и разбра, че тя се е превърнала в опекун на съдбата му, че ако не се омилостиви, целият му опит за метаморфоза ще се провали.

— Позволи ми — молеше се той, учтиво борейки се с бялото й одеяло, което го оставяше на полунощните му автобусни спирки, покрит с вълма на вина. — Повярвай ми. Аз съм.

Една нощ като гръм от ясно небе тя му позволи, тя каза, че вярва. Той се ожени за нея, преди да успее да промени решението си, но никога не се научи да чете мислите й. Когато беше нещастна, се заключваше в спалнята, докато не усетеше, че се чувства по-до бре.

— Това не е твоя работа — казваше му тя. — Не искам никой да ме вижда, когато съм такава.

Той я наричаше необщителна.

— Отвори — думкаше той по всички заключени врати на съвместните им животи — сутерен, първи етаж, мезонет, след това господарска къща. — Обичам те, пусни ме да вляза.

Той се нуждаеше от нея толкова силно, за да си вдъхне увереност в собственото си съществуване, че никога не разбра отчаянието в нейната постоянно заслепяваща усмивка, ужаса в блясъка, с който тя се изправяше срещу света, или причините, поради които се криеше, когато не успяваше да сияе. Едва когато беше твърде късно, тя му каза, че родителите й са се самоубили заедно точно по време на първата й менструация, затънали до гуша в хазартни дългове, оставяйки я с глас като аристократично буботене, който я беляза като златно момиче, жена за завиждане, докато всъщност тя беше изоставена, изгубена, нейните родители дори не можаха да се опитат, да си дадат труда да почакат да я видят как расте, ето колко е била обичана, така че няма никакво доверие и всеки миг, който прекарваше в света, беше пълен с паника, ето защо се усмихваше и усмихваше и може би веднъж седмично заключваше вратата и трепереше и се чувстваше като черупка, като празна шлюпка от фъстък, като маймуна без орех.

Те никога не съумяха да имат деца: тя обвиняваше себе си. След десет години Саладин откри, че имаше нещо в съдържанието на неговите хромозоми, две по-дълги или твърде къси пръчици, той не можеше да си спомни. Неговото генетично наследство; очевидно той имаше късмет, че съществува, щастлив да не бъде някакъв вид изкривен урод. От майка му или от баща му идваше? Лекарите не можаха да кажат; той обвини, лесно е да се предположи кой, в края на краищата не можеше да се мисли лошо за мъртвите.

Те не се разбираха напоследък.

Той си го каза след това, но не и по това време.

След това си каза, ние бяхме пред унищожение, може би заради липсващите бебета, може би просто се отдалечихме един от друг, може би едното или другото.

През това време той отвръщаше поглед от цялото напрежение, от всички остроти, от всички битки, които никога не започваха, затваряше очи и чакаше, докато се върне усмивката й. Позволяваше си да вярва в тази усмивка, в това бляскаво подражание на радостта.

Опита се да изобрети едно щастливо бъдеще за тях, да го накара да се сбъдне, стъкмявайки го, и след това да започне да вярва в него. По пътя си към Индия си мислеше колко щастлив е да я има, аз съм щастлив, щастлив съм, да, недей да спориш, аз съм най-щастливото копеле в света. И: колко прекрасно е да има пред себе си опънатите, сумрачни авенюта на годините, изгледа да остарееш в присъствието на нейната благост.

Той се беше трудил толкова усилно и се беше доближил толкова близо до вярата в действителността на тези частични измислици, че когато легна със Зейнат Вакил четиридесет и осем часа след пристигането си в Бомбай, първото нещо, което направи, дори преди да правят любов, беше да изгуби съзнание, да припадне лед-студен, защото съобщенията, достигащи до мозъка му, бяха в толкова сериозно противоречие едно с друго, сякаш дясното му око виждаше света да се движи наляво, докато лявото го съзираше да се плъзга надясно.