Николай Райнов - Елмазено сърце

Рекъл това морският цар — и се изгубил. Изгубили се и момите. Никой не останал в големия чертог. Князът се навел над ведрото. Ни червено, ни зелено не виждал той, всичкото било кафена тиня и кална вода. Кое от кое да дели — и как да го дели? Замислил се, но нищо му не идвало на ум. Яла, както се бил загледал в тинята, тя се утаявала и водата излизала над калта. Той се надявал, че все може да се покаже нещо зелено или червено.

Тъй гледал той дълго. По едно време, когато сместа се избистрила, на повърхността на водата се мярнал образ на глава. Като се загледал князът в него, видял лицето на морската княгиня. Тя го гледала и му шепнала нещо. Вслушал се той и едва-едва дочул тия думи:

— Една сълза ще отдели червеното от зеленото.

Разбрал князът. Но отде да вземе сълзата? Той не помнел да е плакал през живота си. Образът се изгубил. Наоколо притъмняло дотолкова, че нищо се не виждало; ни златният престол, ни бляскавата покъщнина, ни светлите стени.

Отведнъж момъкът си спомнил един миг от миналото. Когато се връщал с войниците от война, наизлезли сестрите и майките на юнаците да ги посрещат. Той видял, как една стара жена гледа с жадни очи — дано съзре сина си между многото. Син й бил млад и той паднал убит във войната. На княза станало тогава толкова мъчно, че си извърнал главата — да не види отчаяното лице на майката. Той си спомнил това, сърцето му се разкъсало от болка — и едра сълза капнала във ведрото.

Изведнъж наоколо светнало. Сълзата се стопила в сместа, тинята кипнала и се разделила на две — отдолу останала зелена утайка, а отгоре — червена вода, червена — като вино. Бръкнал князът — то не било вода, а червен камък. Извадил го той и го сложил на пода.

На уреченото време царят дошъл и се почудил, като видял червения камък, че лежи на пода, а във ведрото се зеленее друг — прозрачен и чист.

— Ти успя, — рекъл. — Доведете княгинята!

Малко след това, се отворила една голяма врата. Сто и двадесет и четири русалки въвели морската царкиня в чертога. Князът й се поклонил, а тя му се усмихнала. Тая усмивка се разляла в сърцето му, като балсам.

— Сега, — рекъл морският цар, — трябва да пречистиш, след като си отделил. Изнесете ведрото.

Изнесли ведрото със зеления камък. Останал червеният.

— Ще го вземеш — казал царят, — и ще го пречистиш, докле стане румен, като цвят на трендафил. Ако успееш, моята дъщеря ще ти проговори. Ако ли не — ще се вкамениш.

Морският цар изчезнал, а след него — момите и княгинята. Останал само князът — и, пред него, червеният камък от ведрото. Пак се загледал той в него. Как да му избистри цвета, че да стане от винен — румен, като трендафил? Мислил, мислил — нищо не могъл да измисли. Но колкото се повече вглеждал в камъка, толкова по-бляскава ставала червенината. По едно време камъкът заблестял, като огън. И ето, че в него се отново показал образът на хубавата морска княгиня.

Князът чул пак шепот:

— Една добрина ще избистри червеното и ще го направи румено.

Момъкът разбрал, що трябва да направи. Но кому да стори добрина, когато е затворен в тоя дворец, вдън морето, и край него няма никой? Образът се изгубил, камъкът потъмнял, та станал дори черен. Почерняло отново всичко наоколо — нищо се не виждало, не се виждал и камъкът.

Князът се замислил. Той си спомнил за добрите каменни великани, които го пренесли, заедно с тежкия престол, в дъното на морето. Спомнил си, че те се стопили във водата, когато се разнесли песните на русалките. Изведнъж му дожаляло за тях.

— Те загинаха заради мене, — си казал той. — Добре им беше горе, където стояха на стража, край морето, да посрещат и изпращат слънцето. Ах, да можех да ги съживя! Половината си живот… — не, целия си живот бих дал — само да можеха те да оживеят!

Изведнъж наоколо светнало. Толкова силно било желанието на княза — да се съживят исполините, че то ги възкресило. Те се изправили около него — мощни, едри и снажни, но не черни, а бели — сякаш от сняг. Наредили се, поклонили му се и вдигнали мечовете си — да го поздравят.

В това време камъкът започнал да се избистря. От винен станал кърмъзен, а после — румен, като бледен рубин, като росен цвят на шипка.

Дошъл морският цар. Дошла и дъщеря му. Тя заговорила с момъка. Разпитала го за горното царство, откъдето идел, и му разказала за много чудеса на морския свят. Гласът й бил толкова сладък и омаен, че князът не забелязал, как минава времето; той се унесъл.

Но морският цар им прекъснал разговора.

— Остава още едно, — казал: — най-мъчното. Ще трябва да превърнеш тоя камък от прост румен камък на рубин. Яко извършиш това, ще бъдеш достоен да поискаш морската княгиня; не успееш ли, ще се разтопиш във водата.