Николай Райнов - Елмазено сърце

Додето разглеждал всичко това, князът чул, че нечий силен глас — звучен, като камбана — извикал:

— Донесете гостенина!

И отведнъж леглото се разлюляло, понесено от невидими ръце. Малко след това, юнакът се озовал в престолния чертог на морския дворец. Нищо от онова, що бил видял той на земята, не можело да се сравни по разкош, великолепие и блясък с тоя чертог и неговата чудна украса. Би рекъл човек, че и стените, и сводът, и покъщнината са все от едри скъпоценни камъни, злато и платина — тъй блестяло всичко, изработено много майсторски от водните духове. Замаян от такъв невиждан блясък, юнакът се озъртал наоколо и не знаел, на що да спре очите си.

Но ето, че гръмовитият глас проговорил отново — тоя път по-тихо:

— Добре дошъл в моето царство!

Князът си вдигнал главата и видял пред себе си много стъпала от бял камък. Те водели към широка площадка, дето имало златен престол, а на него седял морският цар. Той не бил такъв страшен, какъвто го видял князът на сън. Нямал ни щипки, ни рибешки опашки. Очите му не били като паници, нито косата и брадата му — от водорасли. На престола седял снажен мъж, хубавец и силен, с буйна сребриста коса и брада, синеок, с кротък поглед. Той бил облечен в златотъкани дрехи. Усмихвал се.

Князът му се поклонил.

— Защо си дошъл тук? — попитал го морският цар.

Чак тогава юнакът си спомнил, защо бил напуснал бащиния си дом.

— Тръгнал съм, — отвърнал той, — да си търся жена. В нашето царство се не намери мома като за мене.

— Доведете най-хубавите моми от моето царство! — заповядал царят.

Изведнъж леглото изчезнало. Стъпалата, на които се издигал престолът, потънали под земята — и князът се озовал пред самия престол на морския владетел.

В това време се разнесъл шум — като от вихрушка. И ето, че се извило около княза бясно хоро; все що имало русалки, заиграли, наловени ръка за ръка, под омайните звуци на музика, която се не виждало, откъде иде.

Момите се въртели толкова бързо, че князът не можел да разгледа ни една. Но музиката почнала да свири все по-бавно и по-бавно. Въртежът на хорото се също позабавил. Момъкът можел вече да разглежда русалките, но те били премного — и все хубави. Гледал, гледал, не можел да спре погледа си ни на една, макар че били по-хубави от земните моми. Очите им били много големи, снагите — тънки и високи, а нозете и ръцете — с ципа между пръстите.

Това не му се понравило.

— Няма тук мома за мене, — рекъл князът.

Морският цар го погледнал усмихнато, па казал:

— Вярно е, че нашите моми не са родени да живеят на земята, затова и не приличат на ония горе. Но ако се ожениш за някоя от тях, тя ще се промени и ще може да живее с тебе на земята. Ципата между пръстите й ще изчезне. Виж ги пак! Избери си!

Музиката засвирила отново. Хорото се завъртяло втори път. Князът започнал да разглежда още по-внимателно русалките, една по една. Но и тоя път не могъл да избере.

Тъй три пъти играли русалките своето хоро около него, а сърцето на момъка все оставало празно.

Тогава морският цар казал:

— Има още една. Ти може да я харесаш, но не знам, дали тя ще те хареса.

— Искам да я видя, — рекъл князът. — Коя е тя?

— Дъщеря ми, наследницата на морското царство.

— Искам да я видя.

— Можеш да я видиш, но само отдалече. Ела тук!

Морският цар снел от ръката си един пръстен, украсен с едър елмаз, приближил го до дясното око на момъка и рекъл:

— Гледай!

Князът видял малка стая, украсена богато — пребогато. Всред нея седяло момиче на седефено столче и нижело бисер, корали и скъпоценни камъни — правело си огърлица. То било най-хубавото момиче на света. Като слънце светело, та всичко наоколо помрачавало. Колкото го гледал момъкът, все повече се унасял. Искало му се вечно да го гледа.

— Хареса ти се, а? — попитал морският цар, като дръпнал пръстена.

Князът навел глава; той нямал сила да изрече дума.

— Но, — добавил царят, — за да ти дам дъщеря си, трябва да направиш три неща: да отделиш, да пречистиш и да превърнеш. Наемаш ли се?

Без да помисли, князът казал, че се наема.

— Ала и това не стига, — рекъл царят. — Трябва дъщеря ми да те хареса.

— То се знае, — казал князът.

— Тогава да се заловим за работа. Донесете ведрото!

Невидими ръце донесли голямо ведро с тиня и вода над нея. Морският цар си потопил жезъла във водата и разбъркал сместа. Князът надникнал и видял рядка кафена кал.

— Виждаш ли тая смес? За четири часа трябва да отделиш в нея червеното от зеленото. Ако успееш, ще видиш морската царкиня, не успееш ли, ще те превърна на морска пяна.