Николай Райнов: Спасителната стена

„Щастливият дворец на Махмуда, цар на Забулистан, е като море. И то какво море! — Брегът му се не вижда. Когато чуете да ви кажат, че оня, когото шахът нарече Фирдуси, е нирнал в морето, за да намери бисери, а е извадил само пясък, отговорете, че за това не е било виновно морето, а Фирдуси. За да извадиш бисери, требва да те казват не Абулказим или Фирдуси, а Хасан-Мейменди“.

Като излязъл от джамията, поетът раздал на просяците двадесетте хиляди диреми, що му били останали, и се прибрал в къщата на вдовицата. Влязъл си в стаята и легнал да спи, за да стане на заранта рано и да потегли на път. Но още не си бил склопил очите, стаята се изпълнила с ярко сияние — също като това на кръстопътя, през оня ден, когато поетът бил решил да се върне в родния си град. Отново се явил ангелът и казал на Фирдуси:

— Не се бави, а веднага тръгни на път! Извън градските врати, които водят към север, ще видиш обуздан кон. Яхни му се и му охлаби поводите! Където се спре, там слез! Шах Махмуд е заповядал да те убият. Не тръгнеш ли веднага, изгубен си. Ставай!

Като изрекъл тия думи, ангелът изчезнал. Фирдуси тръгнал, без да се обади някому. Слънцето било още високо. Като минал през северните врати, сякаш изземи излязъл бял арабски кон, богато оседлан, със златна юзда. Погледът му бил не поглед на кон, а на човек. Яхнал го Фирдуси и жребецът полетял. На мръкване ездачът пристигнал в столицата на княз Рустема. Конят се спрял пред двореца.

Стражите запитали поета, кой е и кого търси. Той отговорил:

— Името ми е Абулказим, а ме наричат Фирдуси. Пиша песни. Вашият господар ме беше поканил преди време на гости. Късно ида, но ида.

Съобщили на княза. Той излязъл сам да посрещне Фирдуси. Поканил го на трапезата, нагостил го богато, сетне му дал най-хубавата стая — да си почине, защото било късно, а много път бил изминал поетът.

На сутринта те се разговорили на дълго. Фирдуси разказал на княза, как е прекарал в двореца на Махмуд и как му е платил шахът за дългата тринадесетгодишна работа.

— Знам го, — рекъл княз Рустем. — Той е такъв; хитри и завистливи мъже го надумват и той ги слуша. Ти трябва да му се обадиш от тук. Напиши му няколко стиха, но тъй ги напиши, че — като ги прочете, додето е жив, да ги не забрави! Нека знае, че и поетът е човек. Дори нека знае нещо повече — всеки може да стане цар, но за да бъде поет, трябва да се е родил поет. Само недей му обажда, къде си — той е страшно отмъстителен.

Фирдуси написал на шаха следното писмо в стихове:

Князът пратил писмото по свой човек, но му поръчал да не казва, къде е поетът.

— Ще го дадеш на стражите да го предадат на Аяза, а той ще го даде на шаха. И веднага ще се върнеш.

Аяз получил писмото, прочел го и заповядал на стражите да му доведат човека, който го е донесъл. Излезли да го търсят, но го не намерили — той си бил отишъл. Аяз предал писмото на шаха. Като прочел стиховете, Махмуд се ядосал много. Той скъсал писмото и хвърлил късчетата през прозореца, па повикал най-бързите си войници и им заповядал да намерят Фирдуси.

— Който ми го доведе, — рекъл, — ще получи за награда петдесет хиляди диреми и златотъкана дреха.

Бързогонците тръгнали на разни страни — да дирят поета. Като чули, че е обещана голяма награда, и мнозина други се заели да търсят Фирдуси. Някои от тях се върнали още след два-три деня, без да го намерят.

— Никой не го е виждал и никой го не знае, къде е, — рекли те на шаха.

Същия ден, когато тръгнали бързогонците, един от придворните свирачи, минавайки по двора, видял късчетата от писмото на Фирдуси. Той ги сбрал, залепил ги и прочел стиховете. Като се срещнал с другари в кръчмата, прочел и там писмото. Всички го научили наизуст и започнали да го повтарят. Скоро целият град знаел стиховете. Измислили им и глас, па почнали да ги пеят.

Един ден Фирдуси седял в беседката на княжеската градина и пишел песни. Никой го не знаел, че е там. По едно време се чул разговор. Две танцувачки, които отивали в двореца (тая вечер щяло да има угощение, та ги били повикали да играят) се спрели да си наберат трендафили, за да се накитят.

Едната запитала другарката си, дали знае името на оня мъж, който е гостенин на княза.

— Не, — отвърнала запитаната, — не го знам, но стражите ще да го знаят. Защо питаш?