Николай Райнов - Спасителната стена

— Мъчно е да отидеш в двореца, — казал Феридун на Абулказима. — Трябва някой да те представи на шаха. Трябва, преди това, да каже добра дума за тебе. Шах Махмуд не решава тъжби. Ако отидеш и кажеш, че искаш да се оплачеш от оня управител, ще те пратят при главния съдия; при шаха не можеш и да припариш. Такъв е редът. А за да ти разгледа съдията тъжбата, ще ти поиска много пари.

— Но няма ли никакво средство да се уреди тая работа?

— Има само едно средство. Аз имам благодетел — той е царедворецът Махек. Той ме извика в двореца. Ще го помоля да дойде тук. Ако дойде, разкажи му, по каква работа си тръгнал. Той може да каже и на шаха две-три добри думи за тебе, защото си учен човек, а той цени учените люде. Ще го помоля да дойде.

След няколко деня, Махек дошъл, заедно с момъка, в къщата на вдовицата. Заприказвали се с Абулказима. Царедворецът узнал, че той е поет. Накарал го да му прочете една-две свои песни. Те му се понравили.

— Ще кажа на шаха за тебе, — рекъл. — Около него се навъртат много поети, но никой от тях не може да се равни с тебе. Дано те оцени, както заслужаваш.

Като отишъл в двореца, Мехек казал на царя:

— С велик поет приказвах днес и от велик поет чух негови песни. Той е, трябва да се признае, по-велик от всички, чиито песни съм слушал.

— Нима? — запитал учудено шах Махмуд. — Че кой ще да е той? Мигар аз го не познавам?

— Не, закрилниче на поетите. Ти го не познаваш. Той не е от тук.

— А отде е? И кой е той?

— От Шадаб е родом. Името му е Абулказим. Той ми изказа наизуст една дълга песен за Рустема и Исфендиара. По-хубава от нея не са чули ушите ми. Като славей, пееше гласът му, когато я изказваше. Не се помнех, къде съм — на земята ли, или на небето. И много знае той: знае цялото минало на Персия, сякаш е живял заедно с всички наши юнаци, мъдреци и царе. Чуден човек! Само да го видиш…

— Доведи го тогава още утре! Не, не утре — още тая вечер го доведи!

Вечерта Махек отвел Абулказим при царя. Шах Махмуд го разпитвал дълго. Той останал поразен от силната му памет и от големите му знания. Изслушал и разказа му за спречкването с управителя.

— Тая работа ще се нареди, — рекъл. — Ако си наистина велик поет, както ми казаха, ще освободя имота ти от данък.

Сетне шахът повикал седмината придворни поети и ги запознал с новия им съперник. Заповядал да се приготви трапезата. Поканил придворните. Седнали да вечерят. След вечерята, всеки от поетите почнал да чете най-новата си песен. Когато всички свършили, дошъл ред на Абулказима. Закънтял пиршеският чертог от звучния му глас. Песента за Рустема и Исфендиара покъртила всички, дори и поетите.

— Велик поет ще стане той, — казали някои.

— Той е велик и сега, — рекъл шах Махмуд.

И той изпратил поета със скъпи подаръци, като му казал, че скоро ще го повика пак. Абулказим си отишъл зарадван.

След няколко дена, поетът бил поканен отново в двореца. Шахът му прочел заповедта, с която освобождава от данъци него и наследниците му. Сетне свикал поетите и царедворците, па им казал:

— Днес моят любимец Аяз, който ми е дясна ръка в управлението, навършва тридесет години. Макар и млад, той ми е най-довереният човек, защото е и добър, и справедлив, и прозорлив, и безстрашен. Искам от вас да напишете по едно четиристишие в негова чест. Чието четиристишие излезе най-хубаво, ще получи ей тоя златен пръстен, обсипан с елмази и рубини, а на другите ще дам по хиляда жълтици. Давам ви срок, додето се приготви вечерята. Преди да се почне угощението, вие трябва да сте свършили.

Дошло време да се четат четиристишията. Тримата главни поети при двореца — Ансари, Азджеди и Фарухи — прочели един след друг своите четиристишия. И другите прочели каквото били съчинили. Четиристишието на Абулказима било най-хубаво. Царят се обърнал към останалите поети и им казал:

— На всяка майка е мила рожбата, мои приятели. На всеки поет е скъпа песента, която е написал. Но нека всеки от вас ми каже, чие четиристишие е — според него — най-добро, след неговото!

Всички рекли из един глас:

— Четиристишието на Абулказима.

— И аз мисля тъй, — казал царят. — Нему се пада пръстенът, а вие ще получите по хиляда жълтици.

Придворните поети, разбира се, не останали доволни. Те завидели на Абулказима и почнали да подхвърлят подигравки за негова сметка. Но царят го бил вече обикнал. Той го прибрал в двореца, назначил го главен придворен поет и му отредил за живелище голямо отделение, което извеждало в градината, дето шахът обичал да се разхожда. Заповядал да пренесат там най-хубавите ръкописни книги, които имало в двореца, за да ги чете Абулказим.