Николай Райнов: Змейова невеста

Имало едно време двама бедни хорица: мъж и жена. Те били бездетни и много жалили, че си нямат рожба. Веднъж жената рекла на мъжа си:

— Щом не ни е било писано да си добием рожба от сърце, да намерим някое дете сираче и да го осиновим. Да си го гледаме като свое.

— Добре — казал мъжът. — Ще изляза да потърся.

Той тръгнал и решил да прибере първото сираче, което срещне. Вървял по пътя и стигнал до един мост. На моста видял момиченце, окъсано, дрипаво, че седи на един камък и си играе с едно голямо яйце. Запрял се човекът при него и го попитал кое е, отде е, има ли си баща и майка.

— Нямам ни баща, ни майка — отвърнало девойчето. — Родителите ми умряха и аз ходя да прося от врата на врата, за да се храня.

— Какво е това яйце, с което си играеш?

— Не знам какво е. Преди малко го намерих ей там на пясъка, край реката.

Мъжът казал на момичето да дойде с него у тях — да им стане дъщеря — и то се съгласило. Отишло с него. Мъжът и жената почнали да го гледат като свое; не могли да му се нарадват. Девойчето си занесло и яйцето, сложило го край огнището и заспало от умора. На сутринта, когато помайчимата на девойчето станала, що да види: край огнището ходи един малък змей! Тя се уплашила и дигнала едно дърво да го убие, но змейчето й рекло:

— Защо ще ме убиваш, мамо? Аз съм ти син. Това момиче намери вчера едно яйце край реката и го донесе, а аз се излюпих тая нощ от яйцето. Щом сте осиновили девойчето, ще трябва да осиновите и мене.

Жената събудила мъжа си и му разказала всичко. Той отишъл да види змейчето и рекъл на жена си:

— Така ни е било писано, види се, тоя змей да се роди вкъщи и ние да го отгледаме. Няма що: ще го осиновим! До вчера нямахме ни едно дете, а днес имаме две; както се грижим за едното, тъй ще се грижим и за другото.

Оттогава и змейчето станало техен син. Минали години, змейчето и момичето станали за женитба. Змеят рекъл на родителите си:

— Хайде ме оженете, та си вземете снаха — да ви шета и помага. Вие сте вече на години, сами не можете. Добре е да имате още една женска помощ.

Той казал това, защото виждал, че сестра му, осиновеното момиче, била ленива и не похващала работа: само гледала да се гизди, да ходи по хора и по седенки, да се сбира с моми и момци. Всичката работа вкъщи вършела бабичката. А змеят помагал на стареца: ходел за дърва, работел нивята, поел и косял ливадите, носел жито на воденица. Той бил много силен и работата му споряла.

Бабичката и старецът оженили змея. Минало, що минало — поискала да се омъжи и момата. И нея омъжили. Младоженецът я отвел да живее у дома му, а змеят довел своята невеста — да помага на свекъра и свекървата си. Змейовата сестра всеки ден им идвала на гости и на приказки: кой къде — тя все у майчини си на гости. Родило се на змея едно хубаво момиче: когато плачело, сълзите му ставали на злато, а когато се смеело, от устата му падали трендафили. Родило се момиче и на змейовата сестра, но то било грозно, черно, изприщено. Тя завидяла много на змейовата невеста, че си има такова хубаво дете, но си криела завистта. Един ден, като била у тях, запитала я добре ли живеят с мъжа си.

— Не мога да ти кажа рекла змейовата невеста. — Змеят ми поръча да не казвам никому нищо.

— Голяма работа! — сопнала се зълва й. — Какво има тук за криене? Грях ли е да кажеш на зълва си как живееш с мъжа си?

Нямало какво да прави змейовата невеста: за да не разсърди зълва си, тя й казала, че живее с мъжа си много добре.

— Денем — рекла тя — мъжът ми е змей и хората се боят от него; най-напред и аз се боях. Но нощем той си хвърля ризата и става човек; превръща се на хубав мъж — да ти е драго да го гледаш!

Тогава зълва й я научила да го изварди вечер, когато си съблече змейската риза, да му вземе ризата и да я хвърли в огъня.

— Изгори ли му веднъж ризата — рекла й тя, — той ще си остане завинаги човек. Така и ти ще заживееш като другите хора: стига са ти се смели, че водиш змей!

Невестата послушала зълва си. Още същата вечер извардила змея, взела му змейската риза и — право в огнището. Ала змеят усетил изведнъж болка, причерняло му пред очите и паднал от мъка. След като се свестил, той рекъл на жена си с гневен глас:

— Махни се от мене! Не искам да те виждам вече. Ти си издала тайната ми пред хора и те са те научили на тоя ум. Проклета да си от мене: да ме търсиш девет години, девет царства да минеш, да скъсаш едни железни цървули и да изтриеш една желязна тояга от скитане; и чак тогава, когато ме намериш и се допреш до мене, клетвата ще падне и аз ще те взема отново за жена!