Николай Райнов: Змейова невеста

— Простена да бъдеш отсега!

И я прибрал в двореца.

Оттогава те двама си заживели честито, както приляга на мъж и жена. Но невестата почнала да тъжи за детето си, което не била виждала цели девет години. А в това време свекърът й и свекърва й били умрели, та момичето се прибрало при сестрата на змея. Ала тя го мразела, че е по-хубаво от нейното, и не можела да намери мъки, с които да го мъчи: пращала го на воденица и на извор за вода — посред нощ, на нивата — всред зима. Момичето все плачело, а сълзите му капели и се обръщали на злато; и колкото повече плачело то, толкова повече се радвала мащехата, която прибирала златото. Но понякога момичето се и засмивало — когато си играело с децата или когато чуело някоя добра дума от своя побащим; тогава от устата му падали едри червени трендафили.

Един ден змейовата сестра чула в селото, че глашатаят вика — всички, които имат момичета от осем до десет години, да ги доведат в царския дворец: царят искал да ги види. Там щяло да има богато угощение и на всяко момиче царят щял да даде по десет жълтици. Жената още същия ден повела със себе си двете момичета, защото била ненаситна за пари. Водила ги, що ги водила, стигнали до едно поле, цяло обрасло в тръни. Там змейовата сестра се замислила. „Ако отведа и двете момичета в двореца — рекла си тя на ума, ще сгреша. Царят може да иска да си осинови момиче: той ще вземе по-хубавото, а моето ще върне. Най-добре ще бъде да оставя братовото си момиче в тръните, а да заведа нашето.“ И тя извадила очите на момичето, за да не намери пътя към двореца, оставила го в тръните, а своето повела към града.

Момичето се лутало по трънестото поле и плакало, защото било босо, па и сляпо, а тръните го бодели. Навред, отдето минело, по пътя капело злато. Един овчар си пасял тоя ден стадото някъде по онова поле и видял златото — на малки купчини разхвърляно между тръните — и почнал да го събира. Тъй тръгнал овчарят по дирите на сляпото момиче и го видял на едно място — паднало от умора и болки и разтикано. Пред него се бил струпал цял куп злато. Той му се обадил и го запитал чие момиче е, отде иде, как е изпаднало там. Детето му казало, че е сираче; мащеха му го била повела при царя — че искал да го види, но по пътя й хрумнало нещо, та му извадила очите и го оставила да се лута в тръните. Овчарят прибрал детето при себе си през деня, а вечерта го повел към дома си. Стигнали в селото, където живеел овчарят; жена му била зла; тя още отдалеч — като видяла, че мъжът й води сляпо момиче, — почнала да му крещи:

— Не те ли е грях да водиш това дете при нас да гладува? Много имаме за себе си, ами и него ще храним! Я го отвеждай скоро, отдето си го довел!

Момичето се разплакало от жал — и от очите му почнали да капят едри сълзи, които се обръщали в злато. Като видяла овчарката това, силно се зарадвала и рекла:

— Жив да си ми, мъжо, че доведе това момиче — да ни бъде разтуха! А туй, що казах преди малко, беше на шега.

Тогава на момичето станало много драго, то се засмяло — и от устата му почнали да капят едри трендафили.

— Сбирай, сбирай, мъжо! — рекла зарадвана овчарката. — Виж, какви са едри и миризливи: ще вървим да ги продадем в града. Такива трендафили никъде няма.

А когато овчарят показал на жена си торбата, която бил напълнил със злато, като ходил между тръните, нейната радост нямала край. Тя нагостила момичето добре и му постлала да спи край огнището. То пръв път заспало честито и спокойно; на душата му било толкова весело, че цяла нощ се усмихвало в съня си — и на постелката се натрупал голям куп трендафили. На другия ден и в село дошъл глашатай да вика: „Която майка има девойче от осем до девет години — да го отведе при царя на угощение.“ Овчарят и овчарката се питали един друг какво да правят. Ако отведат момичето, царят може да го хареса и — като чуе, че е сираче — да им го вземе; ако ли не го отведат, хората може да кажат, че са го скрили, та царят да ги накаже. Мислили, мислили, най-сетне жената рекла на овчаря:

— Мъжо, ти отведи момичето, па кажи, че си е наша рожба. Каквото и да ти обещава царят, за да му дадеш момичето, недей му го дава. Па вземи и трендафилите, та ги продай там.

Овчарят взел трендафилите, повел момичето за ръка и се запътил към града, дето живеел царят. В широките царски градини вече се били събрали хиляди девойчета. Овчарят завел детето в градината, оставил го на едно място между децата и се отправил за града да продава трендафилите. Като прекосявал градината пред двореца, оттам излезли царят и царицата. Те видели едрите трендафили — червени като кръв, от които се разнасяло чудно благоухание.