Николай Райнов - Княз и чума

Като слушал тоя омаен глас, князът си мислел, колко ще да е наистина хубава оная, която пее тъй. Той дори си казал за миг на ума:

— Накъде съм тръгнал? Защо ми е оная страшна чума и що да правя при нея? Не е ли по-добре да се обърна и видя, какво щастие ми обещава тая мома с ангелски глас?

Но нещо му подсказало, че ще сбърка. Той се замислил. Спомнил си, че не бива да се обръща, нито да проговаря.

— И тук ще да има никаква измама, — си помислил отново той и мушнал коня да върви.

Тогава конят полетял и пустинята скоро се изгубила.

Князът пътувал още дълго време — все по ненаселени места.

Минал през широки равнини, обрасли с огромни гъби — по-едри от дървета; сетне навлязъл в гора от папрати; всяка папрат била висока колкото топола; после конят го понесъл над една замръзнала река: по бреговете й стърчали остри камъни, наредени като зъбци на гребен.

Изведнъж се мръкнало. Станало по-тъмно от най-тъмната нощ, нищо се не виждало. Въздухът се сгъстил, та конят едва вървял, а князът не можел да си вдигне ръката — толкова тежал въздухът около него. На небето се показал голям кървав полумесец, па и звездите били червени, като кръв. В това време конят превалял гребена на една висока планина.

Когато минали отвъд билото, конят отново препуснал. Нямало вече тежкият студен въздух. На княза омръзнало да язди. Той си помислил:

— Сигурно, тоя проклет дворец на чумата ще да е някъде накрай света. Що ли ми трябваше да тръгвам за там?

Но в това време усетил, че конят намалява отново крачка. Пред момъка се явило голямо езеро; додето можели да погледнат очите на човека, все вода се виждала, а краят на езерото се губел.

Конят вървял вече много бавно, а когато стигнал до брега на езерото, спрял се. Князът не знаел, що да прави. Тогава отведнъж се явил, като изпод земята, черният роб и хванал юздите на коня, а на своя господар направил знак да слезе. Момъкът слязъл и скрил меча в ножницата. Тогава конят се изгубил, а робът повел господаря си край езерото. Стигнали до голяма скала, с вид на човешки череп; вълните падали върху скалата и се разбивали о нея с голям плясък. Черният човек направил с ръка таен знак и тихо изрекъл думи на непознат език.

Тутакси канарата се раздвоила, разтворил се в нея дълъг коридор, осветен от огнени морски звезди и от коралови цветя, които се протягали навсякъде, като пламтящи ръце. По стените и потона на коридора блестели големи миди, от които се леела спокойна синя светлина.

Князът и робът влезли в подземния проход, походили малко и стигнали до една стълба, която водела надолу. Стъпалата слизали стръмно. Князът бил много уморен, та едвам вървял, като се държал с едната ръка о стената. А черният роб ходел толкова бързо, че скоро изчезнал по стълбата — и момъкът останал сам.

В това време светлината, що падала откъм коридора, отслабнала съвсем. Стълбата била тъмна — по нея не се виждало нищо.

Князът се уплашил. Той вървял съвсем бавно надолу, от стъпало на стъпало, крепял се о стените, но не знаел, къде извежда стръмната стълба. Струвало му се всеки миг, че кракът му ще стъпи на празно — й той ще потъне някъде. Отгоре не падала вече никаква светлина. Момъкът усетил страшна умора и се спрял на едно стъпало — да се поотмори.

Но в това време внезапно му причерняло пред очите. По стълбата се понесъл отгоре силен студен вятър, задухал бясно и откъснал княза от стъпалото, на което стоял.

Момъкът усетил, как лети надолу по стълбата, без да може да се хване о стената. Разтреперан от страх, той едвам успял да се задържи на една по-широка площадка и да опре ръце о канарата.

Но вятърът продължавал да съска и да пронизва тялото му с ледени игли. Князът се вкопчил о стената и цял треперел. По едно време видял, как наченали да плуват над него два пламъка, които идели отзад, някъде от далече. Те се ту усилвали, ту отслабвали. Ту се приближавали, ту се отдалечавали.

И князът чул женски глас, който пеел спокойно някъде зад него:

„О, непознати рицарю! Тук е опасно. Обърни се, та вземи моята светеща раковина — да видиш, какво има на пътя ти!“

Тая песен прозвучала като спасение за уплашения княз. Той бил наистина в непознато подземно царство, дето можел да стане примамка за смъртта. Невидимата мома, която пеела, била готова да му даде своята раковина, с която да освети пътя си по тъмната стълба.

Но той си спомнил веднага след това за предпазването на магьосницата и решил да се не обръща. Тогава гласът отслабнал, съвсем заглъхнал, и светлината изчезнала. По стълбата притъмняло отново.