Николай Райнов - Изгубена игла (Арабска приказка)

— Аз те питам за камилата, за Нар, и за сандъците, пълни с драгоценни стоки — повторил Назим. — Не си ли видяла моята камила?

— Ето тук ми падна иглата — посочила момата пред себе си, без да чува Назимовите думи. — Потърси моята игличка, Назиме!

— Момиче! — закрещял Назим. — Нар, моята Нар, те питам, не си ли видяла? Нар, камилата, за която съм платил петдесет жълтици?

— Къде ще се дяна? Кой ще ме вземе, ако Али се ожени за друга? — със сълзи отговорила девойката. — Назиме, намери ми игличката!

Назим се убедил, че от девойката нищо не ще узнае, и като си помислил, че тя не е с всичкия си ум, оставил я и се затичал по-нататък.

От много тичане бялата му чалма паднала на земята и по голата му гладко избръсната глава потекла обилна пот, която измокрила брадата и мустаците му.

Внезапно Назим видял река, а на брега — рибар, който търси нещо по пясъка.

Назим се упътил към рибаря.

— Братко мой, не си ли видял моята камила, моята мила Нар, едра като планина, с петдесет звънчета, с пъстри пискюлчета от разноцветни конци и светли мъниста и с два тежки сандъка, пълни със скъпоценни стоки?

Рибарят му отговорил:

— Ах, керванджи Назиме, изпокъсала се е мрежата ми, та исках да я зашия, ала си изтървах иглата в пясъка и не мога да я намеря, а децата ми са гладни, чакат хляб. Потърси ми игличката!

— Аз те питам за камилата, за моята едра Нар, със сандъците с коприна и кадифе — повторил Назим своя въпрос. — Не си ли видял моята камила?

— Ето тук мисля, че падна иглата — сочел рибарят пред себе си, без да слуша думите на Назим. — Потърси, Назиме, моята игла!

— Защо ми е твоята игла? — развикал се Назим ядосан.

— Нар, моята Нар, те питам, не си ли видял?

— Аз не мога да се явя пред децата си без риба. Назиме, потърси ми иглата!

Назим видял, че и от рибаря нищо не може да узнае. Оставил го и се затичал по-нататък.

Слънцето греело високо от небето и изгаряло Назим с горещите си лъчи. Обувките на камиларя се скъсали. Горещият пясък почнал да му гори голите стъпала като нажежена пещ. И ето че Назим съгледал един овчар.

— Овчарю! — обърнал се към него Назим. — Брате мой, кажи ми, не си ли виждал моята камила?

— Ах, Назиме — заговорил жално пастирят, като се уловил за крака. — Влезе ми проклет трън в петата, та не мога да отида подир стадото си. Исках да извадя тръна с игла, но не знам как я изпуснах в пясъка и сега не мога да я намеря. Потърси ми иглата, Назиме.

— Аз те питам за камилата, за моята Нар, с тежки сандъци, пълни със скъпи стоки — закрещял Назим над ухото на овчаря. — Не си ли видял моята камила?

— Вълци ще изядат овцете ми, ще ги удушат — оплаквал се пастирът, — ако не ги настигна. Назиме, потърси моята игличка!

Назим видял, че и от пастира няма нищо да узнае. Оставил го. Затичал се отново. Устните му засъхнали и се напукали, а горещият въздух горял гърлото му.

Изведнъж той видял пак старата жена.

— О, майко моя, бабичко! Съжали се над мене! Чуй ме, мила бабо: кажи, не си ли видяла моята камила?

— Потърси ми иглата — да си съшия риза — рекла му бабата.

Ужас обхванал Назим. Той треперел с цялото си тяло. Издигнал в отчаяние пестниците си и като ги отпуснал на своята гореща, мокра глава, паднал на гърдите си връз сухия жълт пясък.

И видял керванджията Назим сън.

Стои пред него любимата му Нар с тежките сандъци, пълни с драгоценна стока, и гледа своя господар с умните си черни очи. Назим простира ръце, иска да прегърне нейната голяма глава, но изведнъж израства из земята малка ръждива игличка и затуля грамадната камила. Назим улавя игличката, иска да я изскубне от земята, а не може. Много народ снове наоколо му, но никой не ще да му помогне да изтръгне иглата. Той се моли, плаче — ала всички го отминават. Но ето че пристъпва към него някаква стара жена. Назим я познава. Тя е неговата майка, неговата любима майка, чиито останки той още отдавна е погребал.

— О, майко моя! — почва да й се моли Назим. — Хората на земята се отстраниха от мене: никой, никой не иска да ми помогне да намеря своята любима камила с драгоценните стоки.

Старата жена сухо и строго поглежда своя син и продумва:

— Как искаш от хората, забравени в своите дневни грижи, да търсят твоята камила, когато ти — млад, богат и охолен — не искаше да подадеш на сляпата баба малката игличка? Голям е твоят грях, сине мой!

Назим се хвърля на земята, прегръща майка си и горчиво заплаква.

— Майко моя, майко моя! — хълца той, като удря главата си в земята. — Седем дена ще си посипвам темето с гореща пепел. Седем дена и седем нощи ще се моля да ми бъде простен тоя голям грях.